Дона Тарт - Щиглецът

— Но… — имах чувството, че пропускам още или че може би още спя. Единственият човек, посещавал „Монт Хефели“, когото познавах, беше сестрата на Джеймс Вилиърс, Дорит Вилиърс, а казваха, че я изпратили там, защото намушкала приятеля си с нож в ръката.

— Да, шантаво място е — каза тя, а очите й се стрелкаха из стаята. — Училище за откачалки. Но пък няма много места, където биха ме приели с тази травма на главата. Към училището има клиника — каза тя, свивайки рамене. — В персонала са включени и лекари. Човек не би предположил, че ще възникне чак такъв въпрос. Искам да кажа, откакто получих този удар по главата, имам проблеми, но все пак не съм куку, нито пък клептоманка.

— Да, ама… — все още се опитвах да пропъдя думите „филми на ужаса“ от мислите си. — Швейцария? Звучи супер.

— Щом казваш.

— Познавам едно момиче, Лали Фолкс, която е учила в „Льо Розе“ 126 126 Училище и интернат в Швейцария, едно от най-престижните в света, в което са се обучавали деца на короновани особи от цял свят. — Б.пр. . Казваше, че всяка сутрин имали почивка, в която им сервирали шоколад.

— Е, на нас дори не ни дават сладко върху препечените филии — ръката й се открояваше, бяла, обсипана с лунички, върху черното палто. — Дават само на момичетата с хранителни разстройства. Ако искаш захар за чая си, трябва да крадеш пакетчета от стаята на медицинските сестри.

— Ъъъ… — ставаше все по-лошо и по-лошо. — А да си виждала там едно момиче на име Дорит Вилиърс?

— Не. Била е там, но я изпратили на друго място. Струва ми се, опитала се е да издере лицето на някого. Известно време я държали затворена.

— Какво?

— Е, те не го наричат така — каза тя, потърквайки носа си. — То е една сграда, подобна на селска къща, казват и „Ла Гранж“ 127 127 (фр). la grange — хамбарът — Б.пр. , нали разбираш, млекарки, фалшив рустикален стил, такива неща. По-хубава е от сградите, в които спим. Но на вратите има алармена инсталация, охранява се и така нататък.

— Ами аз… — спомних си за Дорит Вилиърс — ситно къдрава руса коса; безизразни сини очи, като на глуповат ангел от коледно дърво — и не знаех какво да кажа.

— Там, в „Ла Гранж“, настаняват истински шантавите момичета. Аз съм в „Бесоне“, заедно с куп момичета, чийто роден език е френският. Предполага се, че така ще науча по-лесно френски, но на практика означава, че никой не разговаря с мен.

— Но ти трябва да й кажеш, че не ти харесва там! На леля си.

Тя направи гримаса.

— Казвам й го. Но тогава тя започва да ми обяснява колко е скъпо училището. Или пък, че я наскърбявам. Така или иначе… — продължи тя притеснено, с глас, който напомняше „трябва да тръгвам“, и хвърли поглед през рамо.

— Аха — казах аз най-сетне, след кратко, замаяно мълчание. Денем и нощем бълнуванията ми бяха оцветени от нейното присъствие в къщата, приливи на щастие се надигаха отново и отново у мен, събудени от звука на стъпките й, на гласа й в коридора: щяхме да правим къща от одеяла, тя щеше да ме чака на ледената площадка, приятно вълнение обгръщаше с тих звън мислите за всичко, което щяхме да правим заедно, когато оздравеех — всъщност, струваше ми се дори, че вече бяхме правили някои неща, бяхме низали огърлици от многоцветни бонбони, слушайки по радиото музика на „Бел и Себастиън“ 128 128 Инди-поп група, основана в Глазгоу през 1996, взела името си от книгата за деца „Belle et Sebastien“ на французойката Франсоаз Обри, адаптирана по-късно за телевизия. — Б.пр. , а после се бяхме разхождали из някакъв несъществуващ център за аркадни игри на Уошингтън Скуеър.

Забелязах, че Хоуби бе застанал дискретно в коридора.

— Съжалявам — каза той, поглеждайки часовника си. — Наистина ми е неприятно да настоявам…

— Разбира се — каза тя. А на мен: — Е, довиждане. Надявам се скоро да оздравееш.

— Чакай!

— Какво има? — попита тя, вече полуизвърната.

— Ще се върнеш за Коледа, нали?

— Не, трябва да отида при леля Маргарет.

— Но тогава кога ще се върнеш тук?

— Ами… — тя сви леко само едното си рамо. — Не знам. Може би през пролетната ваканция.

— Пипс… — поде Хоуби, но всъщност говореше не на нея, а на мен.

— Тръгвам — каза тя и отметна косата от очите си.

Чаках, докато чух как се затваря външната врата. После станах от леглото и дръпнах завесата настрана. Гледах ги как слизат по стълбата през прашното стъкло — Пипа, с розов шал и розова шапка подтичваше леко до едрата, добре облечена фигура на Хоуби.

Когато завиха зад ъгъла, аз постоях известно време на прозореца, взирайки се в пустата улица. После, чувствайки се замаян и нещастен, се затътрих до спалнята й и — неспособен да устоя на изкушението — открехнах леко вратата.