Дона Тарт - Щиглецът

— Просто телефонът ми.

Борис беше писал: «Последните няколко пъти беше пълен шемет — няма да повярваш!»

— Е, оставям те да се занимаваш с него. Кажи ми, ако ти трябва нещо.

Когато той излезе, аз обърнах лице към стената и написах: «MGM» ? С КейТи Беърман?“

Отговорът дойде почти незабавно: „Да! А също и Амбър, и Мими, и Джесика, и сестрата на КейТи, Джордан, която вече е в колеж “.

„Какво, да му се не види…?“

„Лош момент избра да се махнеш!!! :)!“

После, почти незабавно, преди да успея да отговоря: „Трябва да прекъсвам, Амбър си иска телефона.“

„Обади се по-късно“, писах аз. Но отговор не последва — и щеше да мине дълго, дълго време, преди да чуя отново нещо за Борис.

Този ден, а и последвалите ден-два, докато се търкалях в удивително меката стара пижама на Уелти, бяха толкова разпилени и объркани заради треската, че постоянно ми се привиждаше „Порт Оторити“, имах чувството, че съм се озовал отново там, че бягам от някакви хора, промушвам се през тълпите и се шмугвам в тунели, където върху мен капе мазна вода, или пък че съм отново в Лас Вегас, на автобуса, че пътуваме през индустриални райони, брулени от вятъра, навяващ пясък по прозорците, и че нямам пари да си платя билета. Времето се изплъзваше изпод мен на големи вълни, по които се носех като по заледени участъци на магистралата, накъсвано от внезапни, резки проблясъци, когато колелата успяваха да стъпят здраво на пътя и аз се озовавах в нормалния поток на времето: Хоуби ми носеше аспирин и джинджифилова лимонада с лед, Попчик — току-що изкъпан, снежнобял и пухкав — се качваше със скок в долната част на леглото, където започваше да се разхожда върху краката ми.

— Хайде — каза Пипа, застанала до леглото, и ме побутна настрана, за да може да седне и тя, — мръдни малко.

Седнах в леглото и заопипвах наоколо, търсейки очилата си. Бях видял в сънищата си картината — бях ли я изваждал, за да я гледам, или не? — и установих, че се озъртам тревожно, за да се убедя, че съм я прибрал, преди да заспя.

— Какво има?

Насилих се да я погледна в лицето.

— Нищо.

Бях се мушкал няколко пъти под леглото, само за да докосна с ръце калъфката от възглавница, и не можех да не си задавам въпроса дали не съм проявил небрежност, оставяйки някой ъгъл да стърчи навън. „Не гледай надолу“, повтарях си. „Гледай нея.“

— Ето — казваше Пипа, — направих нещо за теб. Дай ръка.

— Уау — казах, взирайки се в тъмнозелената фигурка „оригами“ със стърчащи краища, която тя постави на дланта ми. — Благодаря.

— Знаеш ли какво представлява?

— Ъъъ… — Сърна? Сврака? Газела? Паникьосан, вдигнах поглед към нея.

— Предай се! Жаба! Не виждаш ли? Хайде, постави я на нощното шкафче. Предполага се, че подскача, когато я натиснеш така, виждаш ли?

Докато си играех несръчно с фигурката, чувствах погледа й върху себе си — погледа на тези очи, едновременно игрив и необуздан, излъчващ непринудено съзнание за власт, като очите на котенце.

— Може ли да погледна? — тя грабна айпода ми и започна да преглежда съдържанието му. После каза: — Хмм, хубаво. Магнетик Фийлд, Мази Стар, Нико, Нирвана, Оскар Питърсън. Никаква класика?

— Е, има малко — отвърнах смутено. Всичко, което тя бе споменала, с изключение на „Нирвана“, бяха записи на майка ми, а дори и някои неща на „Нирвана“ бяха нейни.

— Ще ти направя няколко диска. Само че оставих лаптопа си в училище. Предполагам, че мога да ти пратя нещо по мейла — напоследък слушам много Арво Перт 125 125 Арво Перт (р. 1935) — естонски композитор на класическа и църковна музика. — Б.пр. , не ме питай защо, налага ми се да го слушам със слушалки, защото съквартирантките ми побесняват.

Ужасѐн, че ще ме залови как я зяпам, неспособен да откъсна очи от нея, продължавах да я наблюдавам как се рови в айпода ми: розовите уши, набъбналата ивица на леко нагърчения белег под парещо червената коса. Погледнато в профил, окото й беше удължено, с поиздут клепач и нежна линия, напомняща на ангелите и пажовете в албума „Шедьоври на майсторите от Северна Европа“ от училищната библиотека, който бях взел и постоянно презаписвах.

— Хей… — думите засъхваха в устата ми.

— Да?

— Хм… — защо всичко не беше както преди? Защо не намирах какво да й кажа?

— Ооо… — тя вдигна поглед към мен и после се разсмя, смееше се толкова силно, че не успяваше да проговори.

— Какво има?

— Защо ме гледаш така?

— Как? — попитах стреснато.

— Като… — не бях сигурен дали си обяснявам правилно гримасата й с ококорени очи. Задушаващ се човек? Бавноразвиващ се? Риба?