Дона Тарт - Щиглецът

Божичко, казах си, извръщайки се от огледалото, за да кихна. Доста време не бях заставал пред огледало и едва се познах: насинената челюст, няколко младежки пъпки по брадичката, лицето — на петна, подпухнало от настинката — очите ми също бяха подпухнали, със смъкнати клепачи, сънени, което ми придаваше глупав, неуверен, простоват вид. Приличах на някакво момче, отгледано в някаква секта и спасено от местната полиция, измъкнато, примигващо, от някое мазе, претъпкано с огнестрелно оръжие и мляко на прах.

Беше късно: девет часът. Излизайки от стаята си, чух, че отнякъде долита сутрешната програма на станцията за класическа музика на „Радио Ню Йорк“, познатия, сякаш чуван в сънищата глас на водещия, пиеси от каталога на Кьохел 124 124 Пълен, хронологично организиран каталог на произведенията на Моцарт, дело на Лудвиг фон Кьохел, публикуван за първи път през 1862 г. — Б.пр. , упоително спокойствие, същото топло мъркане на радиото, на чийто фон се бях будил толкова много сутрини на Сътън Плейс. Открих Хоуби в кухнята, седнал край масата с книга в ръка.

Но той не четеше; взираше се към другия край на стаята. Когато ме видя, трепна.

— Е, ето те и теб — каза той, стана и избута без особено внимание купчина писма и сметки, за да ми направи място да седна. Беше се облякъл за работилницата, с кадифен панталон с протрити колене и стар чернокафяв пуловер, раздърпан и на дупки от молци, подстриганата му по нов начин коса, оредяваща над челото, му придаваше солиден вид, като на оплешивяващия сенатор от корицата на учебника на Хадли по латински.

— Как сме?

— Добре, благодаря.

Гласът ми беше скърцащ и дрезгав.

Хоуби отново смръщи вежди и ме загледа внимателно.

— Божичко! — каза той. — Днес грачиш като гарван.

Какво ли искаше да каже с това? Пламнал от неудобство, аз се плъзнах на стола, който беше освободил за мен и — прекалено смутен, за да срещна погледа му — се загледах в книгата му: напукана кожена подвързия, „Животът и писмата на лорд Еди-кой си“, стара книга, с която несъмнено се беше сдобил на някоя разпродажба, вещите на старата госпожа Някоя си от Покипси, счупена бедрена става, бездетна, тъжна история.

Той ми наливаше чай, после побутна към мен една чиния. В опит да прикрия смущението си аз наведох глава и се заех със сандвича — и едва не се задавих, защото гърлото ме болеше така, че едва преглъщах. Пресегнах се прекалено припряно за чая, разплисках го върху покривката и се надигнах, за да попия влагата.

— Не, не… няма значение… ето…

Салфетката ми беше подгизнала и не знаех какво да правя с нея; в объркването си я изпуснах върху сандвича и бръкнах под очилата си, за да разтрия очи. После измънках:

— Съжалявам.

— Съжаляваш? — той се взираше в лицето ми така, сякаш го бях попитал за пътя към място, което не бе сигурен, че познава. — О, я стига…

— Моля те, не ме карай да си тръгна.

— Какво говориш? Да те накарам да си тръгнеш? И къде би отишъл? — Хоуби побутна надолу очилата с половинки стъкла и ме загледа над тях. — Не ставай смешен — продължи той с шеговит, малко раздразнен тон. — Но мога да ти кажа къде ще те отпратя — право обратно в леглото. Изглеждаш така, като че ли си прихванал „Перната смърт“.

Но думите му не успяха да ме успокоят. Парализиран от притеснение, твърдо решен да не се разплаквам, аз забелязах, че съм вперил поглед в пустото ъгълче край печката, където навремето стоеше кошчето на Козмо.

— Ах — каза Хоуби, когато ме видя, че гледам празния ъгъл. — Да. Така става. Беше глух като пън, получаваше три-четири припадъка седмично, и все пак на нас ни се искаше той да живее вечно. Ревах като малко дете. Ако ми беше казал, че Уелти ще си отиде преди Козмо — той посвети половината си живот на воденето на това куче при ветеринари… Виж какво — продължи той с променен тон, приведе се напред и се опита да срещне погледа ми, докато аз седях все така безмълвен и потиснат. — Хайде стига. Знам, че си преживял много неща, но няма никаква причина да се терзаеш сега за това. Изглеждаш много съсипан — хайде, хайде, така е — продължи той бодро. — Много съсипан и — Бог да те благослови! — той продължи малко неуверено, — няма спор, че си поел силна доза от някаква субстанция. Недей да нервничиш — всичко е наред. Защо не си легнеш отново, а после ще обсъдим всичко.

— Знам, но… — извърнах глава, потискайки влажна, бълбукаща кихавица. — Аз нямам къде да отида.

Той се облегна на стола си: любезен, благоразумен, с малко суховати маниери.