Дона Тарт - Щиглецът

— Окей, край. Майната ти — бях толкова бесен, че треперех целия. — Затварям.

— Не, чакай. Чакай. Съжалявам. Не трябваше да казвам това за майка ти. Не за това исках да говоря с теб. Моля те, ще почакаш ли една секунда?

— Чакам.

— Като начало — ако това те интересува — ще уредя да кремират баща ти. Съгласен ли си?

— Прави каквото искаш.

— Никога не си се интересувал особено от него, нали?

— Това ли е всичко?

— Има и още нещо. Честно казано, на мен ми е все едно къде си. Но ще ми трябва адрес, на който да мога да се свържа с теб.

— И защо?

— Не се прави на интересен. Все някой ще те потърси, от училището ти или…

— Не съм много сигурен.

— … и аз ще трябва — знам ли — да дам някакво обяснение, да кажа къде си. Освен ако не държиш ченгетата да разлепят снимката ти по бакалниците или нещо подобно.

— Струва ми се доста невероятно.

— Доста невероятно — повтори тя, имитирайки ожесточено, провлечено моя глас. — Е, може и да е така. Но все пак ми дай някакъв адрес, и сме квит. Искам да кажа — продължи тя, защото аз не отговорих, — нека си го изясним, за мен е все едно къде се намираш. Просто не искам да се накисна в случай, че възникне някакъв проблем и се наложи да се свържа с теб.

— Има един адвокат в Ню Йорк. Името му е Брейсгърдъл. Джордж Брейсгърдъл.

— Имаш ли телефонния му номер?

— Потърси го в справочника — отвърнах. Пипа беше влязла в стаята, за да напълни купа с вода и да я даде на кучето, и аз се обърнах смутено с лице към стената, за да не я гледам в лицето.

— Брейс Гърдъл 123 123 (англ.) brace — ремък, girdle — колан, пояс — Б.пр. ? — повтори Ксандра. — Така, както го чувам? Що за име е това?

— Виж, сигурен съм, че ще го откриеш.

Настана мълчание. После Ксандра каза:

— Знаеш ли какво?

— Какво?

— Човекът, който загина, беше баща ти. Твоят баща. А ти се държиш така, като че ли е загинало — не знам, кучето, не, не и кучето дори. Защото знам, че ще страдаш, ако някоя кола блъсне кучето, поне така си мисля.

— Да кажем, че се интересувах от него точно толкова, колкото той от мен.

— Е, позволи ми да ти кажа още нещо. Ти приличаш на баща си повече, отколкото можеш да предположиш. Ти си негов син, в това няма съмнение, изцяло негов.

— Е, а ти си лъжкиня — отвърнах след кратка, изпълнена с презрение пауза — отговор, който според мен обобщаваше отлично положението. Но — дълго след като бях затворил телефона, докато седях, кихайки и треперейки, в горещата вана, и в светлия, замъглен въздух после (докато гълтах аспирина, който Хоуби ми даде и вървях подир него по коридора към миришещата на застояло стая за гости, „изглеждаш капнал, допълнителни одеяла има в раклата, не, няма да говорим повече, сега те оставям“), последната й реплика се въртеше отново и отново в съзнанието ми, докато завирах лице в тежката възглавница с непозната миризма. Не беше вярно — също както не бе вярно и онова, което беше казала за майка ми. Дори хрипливият й, сух глас, долитащ от слушалката, споменът за него ме караше да се чувствам омърсен. „Майната й“, казах си сънливо. Забрави я. Тя е на милион мили оттук. Но макар да бях смъртно уморен — дори повече от смъртно — а поразнебитеното месингово легло да се оказа най-мекото, на което бях спал някога, думите й се провираха като отвратителна нишка през сънищата ми през цялата нощ.

Когато се събудих от шума, вдиган от боклукчийските коли, изпитах чувството, че съм бил изстрелян в различна вселена. Гърлото ме болеше. Докато лежах съвсем неподвижен под пухената завивка, аз вдишвах тъмното ухание на изсушени ароматни треви и изгорели в камината дърва и — много слаб и далечен — вездесъщия мирис на терпентин, смола и лак.

Лежах така известно време. Попър — който беше спал свит на кълбо в краката ми — не се виждаше никъде. Бях спал с дрехите си, а те бяха мръсни. Най-сетне — тласнат от цяла поредица кихавици — аз станах, нахлузих пуловера върху ризата си и заопипвах под леглото, за да се убедя, че калъфът от възглавница е все още там, после запристъпвах тежко по студения под към банята. Косата ми беше изсъхнала на възли, през които не можех да прокарам гребена, дори след като я наквасих с вода и започнах наново, един кичур беше толкова сплъстен, че накрая се предадох и го отрязах с усилие, с ръждясалата ножица, която намерих в едно чекмедже.