Дона Тарт - Щиглецът

Божичко, мислех си — прокарвайки ръка през косата си, все още потресен. В един идеален свят господин Барбър щеше да е именно онзи член на семейството, когото бих искал най-много да срещна на улицата, повече от Анди, със сигурност повече от братята и сестрата на Анди, бих го предпочел дори пред госпожа Барбър, с нейните хладни мълчания, с придирчивостта й по отношение на социалните й контакти и с нейната система от правила за поведение, които ми бяха непознати, със студения й, неразгадаем поглед.

По навик прегледах телефона си за съобщения, може би за десетхиляден път — и неволно се почувствах ободрен, защото най-сетне се беше получило съобщение — не разпознах номера, но явно беше от Борис. „Хей! Надявам се вие двамата да сте суп. Не щурей. Обади се на Кс., става ли, постоянно досажда“.

Опитах се да му се обадя — докато пътувах, му бях изпратил петдесетина съобщения — но никой не отговаряше на този номер, а телефонът на Котку ме прехвърляше направо на гласова поща. Ксандра можеше да почака. Вървейки обратно към южната част на Сентръл Парк, купих три хотдога от един продавач, който тъкмо затваряше сергията си за деня (един за Попър, два за мен) и докато се хранехме на една по-усамотена пейка край Сколарс Гейт, аз обмислях възможностите, които виждах пред себе си. Моите пустинни фантазии за Ню Йорк включваха понякога перверзни представи как двамата с Борис живеем на улицата, някъде около Сейнт Маркс Плейс или Томпкинс Скуеър, дори ми се струваше възможно да стоим и да подрънкваме с дребни в чашите за просия заедно със същите онези безделничещи скейтъри, които се присмиваха на Анди и на мен, когато минавахме покрай тях в училищните си униформи. Но действителната перспектива да спя на улицата беше много по-непривлекателна сега, когато бях сам и разтърсван от треска в ноемврийския студ.

Най-гадното в цялата работа беше, че се намирах само на пет преки от Анди. Чудех се дали да не му се обадя — може би да го помоля да излезе, за да се видим — и после реших да не го правя. Разбира се, можех да му се обадя, ако положението станеше отчайващо; той щеше с готовност да се измъкне от къщи, да ми донесе чисти дрехи, пари, измъкнати от чантата на майка му и — кой знае — може би и малко останали след някое парти сандвичи с раци или от солените фъстъци, които всички Барбърови ядяха постоянно. Но раната от думата „милостиня“ още пареше. Пък и колкото и да харесвах Анди, не го бях виждал почти две години. И не можех да забравя начина, по който ме беше погледнал господин Барбър. Очевидно нещо се беше объркало, и то сериозно, само че не можех да разбера точно какво — като изключим съзнанието, че по някакъв начин съм отговорен за това, плуващо в общата миазма от срам и съзнание, че съм недостоен и в тежест на хората, която никога не ме напускаше напълно.

Неволно — защото се взирах в пространството — срещнах погледа на някакъв мъж на пейката срещу мен. Бързо извърнах очи, но беше късно; той вече ставаше и се упътваше към мен.

— Сладко помиярче — каза той и се наведе, за да потупа Попър, а после, тъй като аз не казах нищо, продължи: — Имаш ли нещо против да седна тук?

Беше жилав човек, дребен, но як на вид; а и миришеше. Станах, избягвайки погледа му, но когато се обърнах, за да си вървя, ръката му се стрелна напред и мъжът стисна китката ми.

— Какво става? — попита той с противен глас. — Не ме ли харесваш?

Изтръгнах се от хватката му и хукнах — Попър тичаше след мен, излязохме на улицата, тичахме прекалено бързо, той не беше свикнал на такова улично движение, идваха коли — сграбчих го точно навреме и прекосих тичешком Пето Авеню, озовавайки се пред хотел „Пиер“. Пешеходците бяха започнали да заглеждат преследвача ми — останал от другата страна на улицата, възпиран от светофара, но когато погледнах отново назад, вече на сигурно място в кръга светлина, която се лееше от топлия, добре осветен вход на хотела — елегантно облечени двойки; портиери, спиращи таксита — видях, че той беше изчезнал отново в парка.

Улиците бяха много по-шумни, отколкото ги помнех — и по-миризливи. Докато стоях на ъгъла край антикварния магазин „A La Vielle Russie“ 122 122 (фр.) „Като в стара Русия“ — Б.пр. ме блъсна тежко вонята на централен Ню Йорк: конете, впрегнати в екипажите, изгорели газове от автобусите, парфюм и урина. Толкова дълго бях приемал Вегас като нещо временно — считах, че в Ню Йорк е истинският ми живот — но така ли беше наистина? „Вече не“, казах си потиснато, оглеждайки редеещите тълпи пешеходци, бързащи покрай „Бъргдорфс“.