Дона Тарт - Щиглецът

Тъй като не можах да измисля нещо друго, тръгнах на изток, към Парк Авеню. Вятърът брулеше сурово, право в лицето ми, във въздуха се носеше мирис на дъжд, което ме тревожеше. Небето в Ню Йорк изглеждаше много по-ниско и тежко от онова на запад — мръсни облаци, като размазани с гума, като надраскани с молив на груба хартия. Като че ли откритите пространства на пустинята бяха прекроили начина, по който възприемах разстоянията. Всичко наоколо ми се стори тясно и усойно.

Ходенето пеш ми помогна да се почувствам по-стабилно на краката си. Вървях на изток, покрай библиотеката (лъвовете! Спрях там за момент, като завръщащ се от фронта войник в мига, когато за първи път вижда отново дома си), после завих и продължих нагоре по Пето Авеню — уличните лампи светеха, наоколо все още цареше оживление, макар че булевардът постепенно опустяваше с падането на нощта — чак до южната част на Сентръл Парк. Колкото и уморен и премръзнал да бях, все пак сърцето ми трепна, когато видях парка, и аз затичах през Петдесет и седма улица (улицата на радостта!) към сумрачната му зеленина. Мирисът, сенките, дори видът на петнистите, светли стъбла на чинарите ме ободриха, и все пак, то беше като че ли виждах друг парк зад този, осезаемия, карта на миналото, призрачен парк, натежал от спомени, училищни излети и посещения в зоопарка преди много години. Вървях по тротоара откъм Пето Авеню и се взирах навътре в парка, където сенките на дърветата се спускаха над алеите, озарени от сиянието на лампите, загадъчни и привлекателни като гората в „Лъвът, вещицата и дрешникът“. Ако завиех и тръгнех по някоя от тези осветени алеи, дали пък нямаше да изляза от парка в някоя различна година, може би в едно различно бъдеще, в което майка ми — току-що приключила работа — щеше да ме чака, поразрошена от вятъра, на пейката (нашата пейка) край езерото: щеше да остави мобилния си телефон и да стане, за да ме целуне: „Здрасти, малчо, как беше в училище, какво искаш за вечеря?“

После — внезапно — аз се заковах на място. Една позната фигура в костюм се промуши покрай мен и продължи забързано напред по тротоара. Гъстата бяла коса се открояваше в мрака, бяла коса, която изглеждаше така, като че ли трябваше да се носи дълга, привързана с панделка отзад на опашка; той беше угрижен, по-раздърпан от обикновено, и все пак го познах незабавно, държеше главата си леко наклонена, също като Анди: беше господин Барбър, с работната си чанта, бързащ след работа към дома.

Затичах се, за да го настигна.

— Господин Барбър? — извиках. Но той като че ли си говореше сам, не можех да чуя какво казва. — Господин Барбър, аз съм, Тио — казах високо и го дръпнах за ръкава.

С шокиращо ожесточение той се обърна рязко и блъсна ръката ми. Нямаше съмнение, беше господин Барбър; бих го познал навсякъде. Но очите му, които срещнаха моите, бяха очи на непознат — блестящи, сурови, изпълнени с презрение.

— Не давам вече милостиня! — извика той с неестествено писклив глас. — Разкарай се!

Би трябвало да мога да преценя, че става дума за маниакален пристъп. Беше някакъв подсилен вариант на състоянието, в което изпадаше понякога баща ми в дните, когато имаше мачове — или, така погледнато, онзи път, когато ме удари. Никога не бях виждал господин Барбър, когато не си е взел лекарството (Анди, съвсем в свой стил, беше много въздържан в описанията на бащините си „еуфории“, и аз не бях чувал за случаите, когато се бе опитвал да телефонира на външния министър или да отиде на работа по пижама); а яростта му дотолкова нямаше нищо общо с кроткия, разсеян господин Барбър, когото познавах, че единственото, което можах да направя, бе да отстъпя посрамен. Измина един дълъг миг, през който той ме гледаше яростно, после бръсна с пръсти ръкава си (като че ли бях мръсен, като че ли го бях заразил с нещо, когато го докоснах) и си тръгна наперено.

— Пари ли искаше от този човек? — попита ме друг мъж, който се беше промъкнал до мен, взел се незнайно откъде, докато аз стоях стъписан на тротоара. — Пари ли искаше? — попита той по-настоятелно, когато аз се обърнах да си вървя. Беше шишкав, с безличен чиновнически костюм, изглеждаше като женен с деца; с отблъскващите маниери на вечно вкиснал и оплакващ се човек. Когато се опитах да го заобиколя, той се изпречи пред мен и постави тежката си ръка на рамото ми, а аз, изпаднал в паника, успях да се измъкна и избягах в парка.

Тичах към езерото, по алеи, пожълтели и подгизнали от нападалите по тях листа, а там инстинктивно се насочих към „Мястото на рандевуто“ (както двамата с майка ми наричахме нашата пейка) и седнах там, целият треперещ. Бях си помислил, че имам невероятен, невъобразим късмет — да попадна на господин Барбър на улицата; бях си помислил, че може би ще има пет неловки секунди, докато отмине изненадата му, но че после ще ме поздрави радостно, ще поразпита, „о, няма значение, няма значение, ще имаме време за това по-късно“, и ще ме отведе в техния апартамент. „Боже мили, какво приключение. Колко ще се радва Анди, когато те види!“