Дона Тарт - Щиглецът

Четох до късно, плътната кремава хартия жълтееше в кръга слаба светлина, а мракът на непознатото профучаваше покрай нас, докато преминавахме през Континенталния вододел и излизахме от Скалистите планини, а Попър, доволен след голямото тичане в Денвър, спеше щастливо в торбата си.

По някое време съм заспал, после се събудих и почетох още малко. В два часа сутринта, тъкмо когато Сент-Екзюпери разказваше как се е разбил самолетът му в пустинята, стигнахме до Салина, Канзас („Кръстопътят на Америка“) — двайсетминутна спирка за почивка под обкръжената от нощни пеперуди лампа; там двамата с Попър тичахме в тъмното из паркинга на една изоставена бензиностанция, главата ми беше все още пълна с прочетеното, а и със странно ликуване, защото за първи път се намирах в щата, където се бе родила майка ми — дали по време на пътуванията си с баща си тя не бе минавала и през този град, в който колите прелитаха покрай мен към изхода към магистралата на Девета улица, а осветените силози за зърнени храни приличаха на космически кораби, извисяващи се сред пустошта на мили наоколо? Върнахме се в автобуса — сънливи, мръсни, уморени и премръзнали — и двамата с Попчик спахме от Салина до Топика, и от Топика до Канзас Сити, Мисури, където спряхме точно когато слънцето изгряваше.

Майка ми често ми беше разказвала колко равни са земите, в които беше израснала толкова равни, че можело да се виждат как се завихрят циклони из прериите на цели мили разстояние — и все пак не бях в състояние да повярвам в съществуването на такива пусти простори, в гигантското, неразнообразявано от нищо небе, толкова огромно, че човек се чувстваше смазан и потиснат от безкрая. В Сейнт Луис, по обяд, имахме час и половина престой (предостатъчно време, за да разходя Попър и да изям отвратителен сандвич с говеждо, но мястото беше много съмнително, за да се осмеля да се отдалечавам много) и — когато се върнахме на гарата — трябваше да се прехвърлим в съвсем различен автобус. Тогава — само след час-два — се събудих, защото автобусът беше спрял, и видях, че Попър седи кротко, проврял нос през отвора на торбата, а една чернокожа жена на средна възраст, с яркорозово червило, се беше надвесила над мен и казваше гръмогласно:

— Не можеш да държиш това куче в автобуса!

Взирах се объркано в нея. После, за свой ужас, осъзнах, че тя не е просто някаква пътничка, а шофьорът на автобуса, с униформа и фуражка.

— Чуваш ли какво казвам? — повтори тя, отмятайки агресивно глава встрани с жест, напомнящ на тик. Беше широкоплещеста като професионален боксьор; на табелката, закачена върху внушителния й бюст, бе изписано името й: „Дениз“. — Не можеш да държиш това куче в автобуса.

После махна рязко, нетърпеливо с ръка, сякаш искаше да каже: „Напъхай го обратно в торбата, по дяволите!“.

Покрих отново главата му — той като че ли нямаше нищо против — и останах на мястото си, усещайки как сърцето ми незабавно се смъкна в петите. Бяхме спрели в някакъв град, наречен Ефингам, в Илинойс: къщи като от картините на Едуард Хопър 118 118 Едуард Хопър (1882-1967) американски художник и график; известен не само с живописните си платна, но и с много акварели и гравюри, на които представя реалистично природни сцени и сцени от градския живот. — Б.пр. , сграда на съда, напомняща на театрален декор, и транспарант, на който бе изписано на ръка: „Кръстопътят на благоприятните възможности!“

Жената-шофьор обходи с жест пътниците, насочвайки пръст към всеки от тях.

— Има ли някой от вас нещо против това животно?

Останалите пътници в задната част на автобуса — раздърпан мъж с големи, засукани мустаци; зряла жена с брекети; притеснена на вид чернокожа майка с дъщеря си, ученичка в началните класове; старче, което приличаше на У. К. Фийлдс 119 119 Уилям Клод Дюкънфийлд (1880-1946), известен като У. К. Фийлдс, американски комедиен актьор, изпълняващ роли на егоист и мизантроп със склонност към чашката и непоносимост към кучета и деца, но не напълно антипатичен. — Б.пр. с кислороден апарат и тръбички в ноздрите — всички изглеждаха прекалено стъписани, за да отговорят, само малкото момиченце, с ококорени очи, поклати едва забележимо глава: не .

Жената почака. Озърна се. После отново се обърна към мен.

— Добре тогава. Това е добра новина за теб и за зверчето, скъпи. Обаче ако някой — тя размаха пръст под носа ми, — ако някой от пътниците се оплаче, че в автобуса има животно, където и да е по време на пътуването, ще се наложи да те сваля. Ясно ли е?