Дона Тарт - Щиглецът

— Нали ти казах! Баща ми почина, приятелката му ме връща при роднините ми на Изток!

— Добре де, тогава нямаш повод за безпокойство, нали?

До края на пътуването мълчах. Все още не бях осъзнал, че баща ми е мъртъв, и от време на време светлините, преминаващи като светкавици по магистралата покрай нас, събуждаха мъчителния прилив на спомена. Катастрофа. В Ню Йорк поне не ни се налагаше да се тревожим, че може да кара пиян — най-големите опасения бяха, че може да падне пред някоя кола или да го намушкат, за да му вземат портфейла, когато излиза със залитане от някой бар в три часа сутринта. Какво ли щеше да стане с тялото му? Бях разпилял пепелта на майка ми над Сентръл Парк, въпреки че май имаше забрана да се постъпва така; една вечер, на смрачаване, бяхме отишли с Анди в една безлюдна част на запад от езерото и — докато Анди пазеше, за да не ни изненадат — аз разпилях съдържанието на урната. Онова, което ме бе разстроило повече от самото разпиляване на пепелта, беше фактът, че урната беше опакована в нарязани на парчета листове от порно списания: очите ми неволно бяха спрели върху две фрази: „Азиатски гаджета по сапунена пяна“ и „Влажни, горещи оргазми“, докато сивата пепел с цвета на лунни скали ту спираше, ту се въртеше по водата в майския сумрак.

После се появиха светлините и колата спря.

— Готово, цайс — каза шофьорът и се обърна, поставил ръка на облегалката. Бяхме спрели на паркинга на автогарата „Грейхаунд“. — Как каза, че ти е името?

— Тио — казах, без да се замислям, и незабавно съжалих.

— Добре, Тио. Аз съм Джей Пи — той се пресегна, за да стисне ръката ми. — Ще изслушаш ли съвета ми за едно нещо?

— Разбира се — отвърнах, трепвайки леко. Дори с всичко останало, което се беше струпало, а то не беше малко, се притеснявах ужасно, че шофьорът може да е видял как Борис ме целува на улицата.

— Не ми е работа, но ще ти трябва нещо, в което да прибереш този Пухчо.

— Моля?

Той посочи с глава сака ми.

— Ще се побере ли вътре?

— Ъъъ…

— Освен това, така или иначе сигурно ще трябва да дадеш сака в багажното отделение. Може да се окаже прекалено голям, за да го вземеш със себе си — и тогава ще го приберат отдолу, не като в самолета.

— Аз… — нямах сили да мисля и за това. — Нямам нищо друго.

— Чакай малко. Ще потърся в канцеларията отзад — той стана, отиде до багажника и се върна с голяма платнена пазарска торба от магазин за здравословна храна, на която пишеше „Екологична Америка“. — Ако бях на твое място — продължи той, — бих отишъл да си купя билет без това пухкаво момче. Остави го при мен, за всеки случай, съгласен ли си?

Новият ми приятел се оказа прав, че не можех да се кача на „Грейхаунд“ без специален формуляр за „Малолетен без спътник“, подписан от един от родителите — а имаше и други ограничения за деца. Чиновникът на гишето — изнурен на вид мексиканец със зализана назад коса — започна да изрежда монотонно целия заплашително звучащ списък. Не се допускат прехвърляния. Не се допускат пътувания, по-дълги от пет часа. Ако лицето, упоменато във формуляра за „Малолетен без спътник“ не се появеше, за да ме посрещне, представяйки категорични доказателства за самоличност, щях да бъда предаден на службите за защита на децата или на местните представители на изпълнителната власт в града, в който щях да пристигна.

— Но…

— Важи за всички деца под петнайсетгодишна възраст. Без изключения.

— Но аз не съм под петнайсетгодишна възраст — казах, ровейки се, за да извадя съвсем официалната лична карта, издадена в Ню Йорк. — Аз съм на петнайсет. Вижте! — Енрике — предвиждайки възможността да вляза в онова, което той наричаше „системата“ — ме беше завел да ме снимат скоро след смъртта на майка ми; и въпреки че навремето това ми беше неприятно, приемайки го като дългата ръка на Биг Брадър („Уау, имаш си личен баркод“ — беше казал Анди, оглеждайки любопитно картата), сега му бях благодарен, че ме откара до центъра и ме регистрира като лека кола на старо. Стоях вдървено и чаках като бежанец в светлината на мръсните флуоресцентни лампи, докато чиновникът оглеждаше картата под безброй различни ъгли и на различна светлина, докато накрая реши да я приеме за истинска.

— Петнайсет — повтори той с подозрение, докато ми я връщаше.

— Точно така.

Знаех, че изглеждам малък за възрастта си. Беше ми ясно, че няма шанс да си призная за Попър, тъй като на една голяма табела на гишето беше написано с големи червени букви: „Не транспортираме кучета, котки, птици, гризачи, влечуги и други животни“.