Дона Тарт - Щиглецът

Нямаше да ме изхвърли? Примигнах към нея, страхувах се да помръдна или да произнеса дори една дума.

— Ясно ли е ? — повтори тя по-заплашително.

— Благодаря…

Тя поклати малко войнствено глава.

— О, не. Не ми благодари, скъпи. Защото смятам да те изхвърля от този автобус дори при едно-единствено оплакване. Само едно.

Седях и треперех, докато тя вървеше по пътеката и подкарваше автобуса. Завихме и излязохме от паркинга, а аз се боях дори да погледна другите пътници, макар да чувствах, че те всички гледат към мен.

Попър изпухтя тихичко и се нагласи отново до коляното ми. Колкото и да обичах и съжалявах Попър, никога не бях го приемал за особено интересно или интелигентно куче. Вместо това дори често ми се искаше да е някакво по-готино куче, бордър коли, лабрадор или някакъв спасител, или пък някакъв обучен за бой, преследван мелез от приют, войнствен, дребен помияр от онези, които гонят топки и хапят хората — накратко, почти всичко освен това, което беше в действителност: дамско куче, играчка, съвсем педалска картинка, куче, което се срамувах да разхождам по улицата. Не че Попър не беше симпатичен; всъщност много хора харесваха точно такива дребни, подскачащи пухкави топки — аз може би не, но някое момиченце като онова от другата страна на пътеката би го намерило край пътя, би го прибрало у дома и би започнало да му връзва панделки.

Стоях като вцепенен, преживявайки отново и отново връхлетелия ме страх: лицето на жената-шофьор, разтърсилият ме шок. Онова, което наистина ме плашеше, бе, че сега бях наясно — ако тя ме накараше да сваля Попър от автобуса, щеше да се наложи и аз да сляза с него (и какво щях да правя тогава?), дори да бяхме на някакво незнайно място насред Илинойс. Дъжд и житни ниви: и аз, застанал край пътя. Как бях успял да се привържа към такова смешно животно? Дамско кученце, което Ксандра си беше избрала?

Докато прекосявахме Илинойс и Индиана, аз седях, полюшвайки се, на мястото си, и бдях: прекалено много се страхувах, за да заспя. Дърветата бяха голи, по верандите се виждаха изгнили тикви, останали от Хелоуин. От другата страна на пътеката майката беше прегърнала малкото момиченце и му пееше тихичко: You are my sunshine. Нямах нищо за ядене, освен трохите от чипса в пакетчето, което ми беше дал шофьорът на таксито; и, с неприятния им солен вкус в устата, докато край мен преминаваха равнини, застроени с индустриални сгради, прелитаха малки, затънтени градчета, аз се почувствах премръзнал и самотен, взирах се в посърналите ниви и си припомнях песните, които навремето ми пееше майка ми. „Сладурче, сбогом, не плачи, сладурче, влакът ми лети…“ 120 120 „Сладурче, сбогом, не плачи…“ — песен на Ал Джолсън от филма „Певецът на джаз“ — Б.пр. Най-сетне — в Охайо, когато вече се смрачаваше, и лампите в тъжните, малки, рядко срещани къщички светваха една по една, аз се почувствах достатъчно спокоен, за да задряма, и клюмах с глава до Кливланд, град, огрян от студена, бяла светлина, където смених автобуса в два сутринта. Не пуснах Попър на по-дълга разходка, от каквато се нуждаеше, от страх да не ни види някой (защото какво можехме да направим, ако ни разкриеха? Да останем завинаги в Кливланд?). Но и той изглеждаше уплашен; двамата седяхме и треперехме на един уличен ъгъл в продължение на десет минути, после му дадох малко вода, сложих го в торбата и се упътих обратно към автогарата, за да се кача на автобуса.

Беше посреднощ, всички изглеждаха полузаспали, което улесни прехвърлянето ни; прехвърлихме се още веднъж, по обяд на следващия ден, в Бъфало, където автобусът спря на автогарата сред хрущенето на натрупала се суграшица. Брулещият, остър вятър носеше влага; след две години в пустинята бях забравил какво е истинската зима — люта, мъчителна. Борис не беше отговорил на нито едно от съобщенията ми, което беше може би разбираемо, защото ги пращах до телефона на Котку, но все пак изпратих още едно: „Бъфало, Ню Йорк, втора нощ. Надявам се, че си ОК. Нещо за Кс.?“

Бъфало е много далеч от Ню Йорк Сити; но като изключим останалия в паметта ми като сънен, трескав спомен престой в Сиракюс, където разходих Попър, дадох му вода и купих за двама ни две датски кифли със сирене, защото нямаше нищо друго — успях да спя почти през цялото време, докато минавахме Батейвия и Рочестър, и Сиракюс, и Бингамтън, подпрял буза на прозореца, където през някаква пролука нахлуваше студен въздух, а подрусването ме връщаше към „Вятър, пясък и звезди“, сякаш бях в самотната си пилотска кабина високо над пустинята.