Дона Тарт - Щиглецът

Що се отнася до самия автобус, имах късмет: имаше един с прехвърляне за Ню Йорк, който потегляше от гарата след петнайсет минути. Когато машината изплю билета ми с механично изщракване, аз стоях и се питах замаяно какво, по дяволите, да правя с Попър. Излизайки навън, хранех слаба надежда новият ми приятел да е потеглил — отнасяйки може би Попър в по-сигурен дом, където щяха да го обичат повече — но вместо това го открих да пие „Ред Бул“ от кутията и да говори по мобилния си телефон. Попър не се виждаше никъде. Той прекъсна разговора, когато ме видя.

— Е, какво става?

— Къде е той? — взрях се уморено към задната седалка. — Какво направихте с него?

Той се разсмя.

— Тука нема… тука има!

И вдигна със замах един небрежно сгънат брой на „Ю Ес Ей Тудей“ от платнената чанта, която беше поставил на предната седалка до себе си; а вътре, разположил се доволно в една картонена кутия на дъното, седеше Попър и дъвчеше чипс.

— Заблуда за окото — поясни шофьорът. — Кутията изпълва торбата така, че да не се очертава формата на кучето, а и му дава малко повече пространство, в което да се движи. А вестникът е идеалният реквизит. Покрива го, създава впечатление, че торбата е пълна, а не тежи.

— Мислите ли, че той ще се чувства добре?

— Е, искам да кажа, той е такъв мъник — колко тежи, пет-шест фунта? Кротък ли е?

Аз погледнах със съмнение Попър, свит на кълбо в дъното на кутията.

— Не винаги.

Джей Пи избърса уста с опакото на ръката си и ми подаде пакетчето с чипс.

— Давай му по малко от тези залъгалки, ако започне да нервничи. Ще спирате през няколко часа. Просто седни колкото можеш по-далеч от останалите пътници, и внимавай да се отдалечиш повечко от гарата, преди да го пуснеш да си свърши работата.

Нарамих торбата и я обвих с ръка.

— Личи ли? — попитах.

— Не. Не и ако не знаеш какво има там. Но мога ли да ти дам още един съвет? Тайната на магьосника?

— Разбира се.

— Недей постоянно да гледаш така към торбата. Гледай навсякъде, но не и към нея. Оглеждай се, проверявай връзките на обувките си — ето, така — това е начинът. Самоуверено и естествено, това му е майката. Макар че можеш да се престориш на несръчен и да се правиш, че си изпуснал контактната си леща, ако те заглеждат по-особено. Разпилей чипса — удари си пръстите на крака — закашляй се и се изпръскай с онова, което пиеш — каквото и да е от този род.

Уау, казах си. Очевидно тези таксита не носеха името „Лъки“ току-така.

Шофьорът отново се разсмя, като че ли бях казал тези думи на глас.

— Глупаво правило е това, дето не пускат кучета в автобуса — той отпи дълбока глътка „Ред Буп“. — Така де, какво да прави човек? Да си изхвърли кучето на пътя?

— Вие да не сте илюзионист?

Той отново се разсмя.

— Как позна? Правя фокуси с карти в един бар в „Орлийнс“ — ако беше достатъчно голям, за да можеш да влезеш, щях да те поканя да дойдеш и да ме видиш някой път. Така или иначе, тайната е една — винаги приковавай вниманието им към нещо друго, за да се отклони от трика, който правиш в момента. Това е първият закон на магията, цайс. Заблуда за окото. Никога не го забравяй.

Юта. Когато слънцето се издигна в небето, проломът Сан Рафаел се разгърна в неземни гледки, сякаш се бяхме озовали на Марс: пясъчник и шист, каньони и пусти, ръждивочервени плата. Трудно ми беше да заспя, донякъде заради ефекта на дрогата, донякъде от страх, че Попър може да започне да се върти и да скимти, но той пазеше пълна тишина, докато пътувахме по виещите се планински пътища, кротуваше в торбата на седалката до мен, тази до прозореца. Оказа се, че сакът ми е достатъчно малък, за да мога да го внеса в автобуса, и това ме радваше по няколко причини: заради пуловера, заради „Вятър, пясък и звезди“, и най-вече заради моята картина, която се чувствах длъжен да защитавам, колкото и плътно опакована и скрита да беше — като свята икона, носена от кръстоносец в битка. В задната част на автобуса нямаше други пътници, ако изключим двамата плахи латиноамериканци, мъж и жена, които държаха пластмасови кутии с храна на коленете си, и един стар пияница, който си говореше сам, така че се справихме чудесно по завоите през Юта, чак до Гранд Джънкшън, Колорадо, където имахме петдесетминутна спирка за почивка. След като заключих сака си в шкафче, което се задействаше с пускане на монета, отведох Попър доста надалеч от гарата, далеч от погледа на шофьора, купих два хамбургера за нас двамата от „Бъргър Кинг“ и му дадох да пие вода от пластмасовия капак на стара кутия за храна, която намерих в боклука. От Гранд Джънкшън спах до престоя в Денвър — час и шестнайсет минути, точно по залез — където двамата с Попър тичахме неспирно, тласкани от облекчението, че не сме затворени в автобуса, отдалечихме се толкова по потъналите в сенки, непознати улици, че се уплаших да не изгубим пътя, но пък за щастие открих едно хипарско кафене, в което продавачите бяха млади и приятелски настроени („Внеси го вътре!“, беше казало момичето с лилава коса зад тезгяха, когато видя Попър, вързан пред кафенето, „ние обичаме кучета!“) и където купих не само два сандвича с пуешко (един за мен, един за него), но и веганско брауни, както и мазна хартиена торба, пълна с домашни вегетариански кучешки бисквити.