Дона Тарт - Щиглецът

— Познаваш К. Т. Беърман?

Кейти Беърман, която беше в по-горния клас, имаше собствена кола — черен кабриолет — и беше толкова далеч от нашата социална сфера, че със същия успех можеше да е кинозвезда.

— Разбира се. Скай, К.Т., Джесика, всички тези момичета. Така или иначе — той отново ми подаде шишенцето — сега вече ще мога да купя на Котку онзи синтезатор, който иска да има. Няма да имаме вече грижи за пари.

Известно време крачихме напред-назад, докато аз започнах да гледам доста по-оптимистично на бъдещето и на нещата изобщо. Докато стояхме на улицата и потривахме носове, а Попър гледаше любопитно нагоре към нас, аз сякаш вкусвах вълшебството на Ню Йорк на езика си, мимолетно, но лесно за обясняване усещане.

— Искам да кажа, страхотно е — казвах, а думите се въртяха в спирали и се сипеха от устните ми. — Наистина, трябва да дойдеш. Можем да отидем до Брайтън Бийч — там се събират всички руснаци. Е, аз никога не съм ходил. Но метрото стига дотам, това е последната спирка. На това място има голяма руска общност, ресторанти, където предлагат пушена риба и хайвер от есетра. Ние с майка ми все си говорехме как ще отидем там някой ден, бижутерът, с когото тя работеше, й беше казал кои са добрите заведения, но така и не отидохме. Казват, че било супер. Освен това, виж — аз имам пари за училище — и ти ще можеш да постъпиш в моето училище. Не, наистина можеш. Аз имам стипендия. Е, най-малкото имах. Но онзи човек каза, че стига парите във влога ми да се ползват за образование… нали може да става дума и за образованието на някой друг . Не само за моето. Има предостатъчно за нас двамата. Все пак, искам да кажа, държавните училища… държавните училища в Ню Йорк си ги бива, мои познати учат в такива училища, нямам нищо против да ходя в държавно училище.

Продължавах да бърборя, когато Борис каза:

— Потър.

И преди да отговоря, той взе лицето ми в ръце и ме целуна по устата. И докато стоях и мигах — всичко свърши, още преди да разбера какво става — той вдигна Попър за предните лапи и целуна и него, както си висеше във въздуха, право по носа.

После ми го подаде.

— Колата те чака — каза той и поразроши козината на главата му за последен път. И действително — когато се обърнах, видях кола, идваща откъм града, да се движи бавно покрай тротоара, оглеждайки номерата на къщите.

Стояхме и се гледахме — аз се задъхвах, бях напълно зашеметен.

— Късмет — каза Борис. — Няма да те забравя — после потупа Попър по главата. — Сбогом, Попчик. Ще се грижиш за него, нали? — допълни той, обръщайки се към мен.

По-късно — в таксито, а и после — щях да си представям отново и отново този момент и да се чудя, че тогава просто махнах и си тръгнах съвсем спокойно. Защо не се бях вкопчил в ръката му, защо не го бях помолил за последен път да се качи в колата, „моля те, да му се не види, Борис, това е просто все едно да избягаме от училище, ще закусваме, летейки сред житните ниви, когато изгрее слънцето!“ Познавах го достатъчно добре, за да знам, че ако го помолех по подходящия начин и в подходящия момент, би бил готов да направи почти всичко; и още докато се обръщаше, знаех, че би се затичал след мен и би скочил със смях в колата, ако го бях помолил един последен път.

Но аз не го направих. А всъщност може би така беше по-добре — казвам това сега, макар че дълго и горчиво съжалявах, че не съм го сторил. Изпитвах облекчение най-вече, задето в това необичайно за мен състояние на бъбривост и желание да говоря се бях възпрял да изтърся онези думи, които трептяха на върха на езика ми, онова, което така и не бях казал, макар че и двамата го знаехме достатъчно добре, без да му го казвам на глас — думите, разбира се, бяха „обичам те“.

Поради силната ми умора ефектът на наркотика не беше много дълготраен — поне не и приятната му част. Шофьорът на таксито — съдейки по акцента му, предположих, че е преселник от Ню Йорк — незабавно подуши, че нещо не е наред и се опита да ми даде карта, с която можех да набера номератора на Националната служба за избягали от дома си деца, но аз отказах да я взема. Когато го помолих да ме закара до гарата (без дори да знам дали Вегас има гара — но все трябваше да има), той поклати глава и каза:

— Цайс, нали знаеш, че в „Амтрак“ не допускат кучета?

— Така ли? — попитах и сърцето ми се сви.

— На самолет — може би, не знам — беше още млад човек, с бебешко лице, малко пълен, говореше бързо, на тениската му пишеше „Пен и Телър 117 117 Пен Джилет и Телър, калифорнийски илюзионисти и комедийни актьори. — Б.пр. на живо в «Рио»“. — Трябва да имаш кошница или нещо подобно. Струва ми се, че най-сигурно ще бъде да опиташ с автобус. Само че деца под определена възраст не могат да пътуват, ако не представят родителско разрешение.