Дона Тарт - Щиглецът

— Е, няма защо да ти е кофти. Тя не ме иска. Тя самата ще се свърже с тях в мига, когато осъзнае, че се е накиснала с мен.

— С тях? Не мога да разбера кои са тези „те“.

— Борис, аз съм малолетен — чувствах прекалено познатото надигане на паниката — може би положението не беше на живот и смърт в буквалния смисъл на думата, но аз го приемах почти така, сякаш къщата се изпълваше с дим, а изходите се затваряха. — Не знам каква е процедурата в твоята страна, но аз нямам никакви роднини, нито пък приятели тук…

— Ами аз? Имаш мен!

— И какво смяташ да направиш? Да ме осиновиш? — аз се изправих. — Виж какво, ако ще идваш, трябва да побързаме. У теб ли е паспортът ти? Ще ти трябва за самолета.

Борис вдигна ръце по своя руски маниер, с което искаше да каже „стига вече“.

— Чакай! Всичко това се случва прекалено бързо.

Спрях, вече застанал на прага.

— Какъв, по дяволите, ти е проблемът, Борис?

— Моят проблем?

— Нали ти искаше да избягаш? Ти ме караше да тръгна с теб! Снощи.

— Къде отиваш? В Ню Йорк?

— Къде другаде?

— Искам да отида някъде, където е топло — каза той незабавно. — В Калифорния.

— Това е лудост. Кого познаваме…

— Калифорния! — възкликна той ликуващо.

— Ама… — въпреки че аз самият не знаех почти нищо за Калифорния, можех със сигурност да предположа, че (ако изключим мелодията на California ueber alles 116 116 (нем.) песен на пънкгрупата „Дед Кенедис“ — Б.пр. , която тананикаше в момента) Борис знаеше още по-малко. — Къде в Калифорния? В кой град?

— На кого му пука?

— Това е голям щат.

— Фантастично! Ще бъде супер. Ще си стоим надрусани постоянно — ще четем книги — ще кладем лагерни огньове. Ще спим по плажовете.

Вгледах се в него в продължение на един непоносимо дълъг момент. Лицето му пламтеше, устните му бяха потъмнели от червеното вино.

— Добре — казах, съзнавайки отлично, че прекрачвам границата и се насочвам към най-голямата грешка в живота си, към дребните кражби, просията с чашка за монети, дремане по тротоарите, безпризорност, към провала, от който никога нямаше да се съвзема.

Той блаженстваше.

— На плажа, а? Съгласен ли си?

Ето как човек тръгва по погрешния път — толкова бързо става.

— Където искаш — отвърнах, отмятайки косата от очите си. Бях изтощен до смърт. — Но трябва да тръгваме веднага. Моля те.

— Какво, сега, на минутата?

— Да. Имаш ли нужда да се прибереш вкъщи, за да си вземеш нещо?

— Тази вечер ?

— Не се занасям, Борис — обясненията с него събудиха у мен нов пристъп на паника. — Не мога просто да седя тук и да чакам… — оставаше и проблемът с картината, не бях убеден как да се справя с него, но успеех ли да измъкна Борис от къщата, сигурно щях да намеря някакъв начин. — Хайде, моля те.

— Толкова лоши ли са социалните служби в Америка? — попита недоверчиво Борис. — Говориш така, като че ли става дума за ченгетата.

— Идваш ли с мен? Да или не?

— Трябва ми малко време. Искам да кажа — продължи той, тръгвайки след мен, — не можем да тръгнем сега! Наистина… кълна ти се. Дай ми един ден! Само един ден!

— Защо?

Той като че ли изпадна в затруднение.

— Ами, виж какво, защото…

— Защото?

— Защото… защото трябва да се видя с Котку! И… разни други неща! Честно, не може да тръгнеш тази нощ — продължи той, когато аз не отговорих. — Вярвай ми. Ще съжаляваш, казвам ти истината. Ела у нас! Почакай до сутринта и тръгни тогава!

— Не мога да чакам — казах рязко, взех моята половина от парите и се упътих обратно към собствената си стая.

— Потър… — той вървеше след мен.

— Да?

— Има нещо важно, което трябва да ти кажа.

— Борис — обърнах се аз към него, — какво има, да му… майката. Какво става? — попитах, докато двамата стояхме и се взирахме един в друг. — Ако имаш да ми казваш нещо, давай, кажи го.

— Страхувам се, че ще се ядосаш.

— Какво има? Какво си направил?

Борис мълчеше и гризеше отстрани палеца си.

— Е, какво е?

Борис отклони очи.

— Трябва да останеш — настоя той, без да дава обяснения. — Правиш грешка.

— Забрави — сопнах се и му обърнах гръб. — Ако не искаш да дойдеш с мен, не идвай, ясно ли е? Но не мога да се мотая тук цяла нощ.

Борис — така си мислех — можеше да попита какво има в калъфа за възглавница, особено защото пакетът беше толкова дебел и със странна форма заради прекаления ми ентусиазъм при последното опаковане. Но когато я отлепих от гърба на таблата на леглото и я поставих в сака си заедно с айпода, бележника, зарядното устройство, „Вятър, пясък и звезди“, няколко снимки на майка ми, четката ми за зъби и една смяна дрехи), той само се мръщеше и мълчеше. Когато извадих от дъното на гардероба училищния си блейзър (беше ми окъсял, макар че, когато майка ми го купи, ми беше голям), той кимна и каза: