Дона Тарт - Щиглецът

Вниманието на Ксандра бе достатъчно погълнато от гостите и скръбта, така че Борис успя да се качи несмущаван горе и да телефонира от спалнята й — стая, която обикновено беше заключена и ние с Борис никога не виждахме. След десетина минути той се появи и затича надолу по стълбите.

— Котку ми каза да остана — той се приведе, за да седне до мен. — Помоли ме да ти предам, че ти съчувства.

— Уау — отвърнах и, почувствал как сълзите напират в очите ми, потрих лицето си с ръце, за да не види той колко бях трогнат и учуден.

— Е, искам да кажа, тя знае какво е. И нейният баща е мъртъв.

— Така ли?

— Да, загинал е преди няколко години. При това също в автомобилна катастрофа. Не са били чак толкова близки…

— Кой е загинал? — попита Джанет, и се наведе, залитайки, към нас — фризирана, с копринена блуза, обгърната от мирис на марихуана и козметични препарати. — Още някой ли е умрял?

— Не — казах сухо. Не обичах Джанет — тя беше гъската, която навремето бе обещала да се грижи за Попър и го бе оставила заключен, сам, с автоматичната хранилка.

— Не питам теб, а него — каза тя, отстъпи и се опита да фокусира нестабилното си внимание върху Борис. — Умрял ли е някой? Някой твой близък?

— Няколко души, да.

Тя примигна.

— Откъде си?

— Защо?

— Акцентът ти е много странен. Като на британец или… не, всъщност не. Някаква смесица от британски и… като от Трансилвания.

Борис се разсмя на глас.

— Трансилвания? — повтори той и се озъби. — Искаш ли да те ухапя?

— Ама че смешни момчета — каза тя неопределено, чукна Борис по главата със столчето на чашата си с вино и отиде да се сбогува със Стюарт и Лайза, които тъкмо си тръгваха.

Оказа се, че Ксандра е взела някакво хапче. („Може би повече от едно“, каза Борис на ухото ми.) Тя като че ли всеки момент можеше да припадне. Борис — беше гадно от моя страна, но аз просто не можех да се принудя да го направя — й взе цигарата, загаси я, после помогна на Кортни да я качи нагоре по стълбата и да я отведе в спалнята, където тя се просна по лице върху кувертюрата, на отворена врата.

Стоях на прага, докато Борис и Кортни й сваляха обувките — беше ми интересно да видя и аз веднъж стаята, която двамата с баща ми винаги държаха заключена. Мръсни чаши и пепелници, купища списание „Глеймър“, пухкава зелена кувертюра, лаптопът, който все не можех да ползвам, велоергометър — кой би могъл да предположи, че държат тук велоергометър?

Обувките на Ксандра бяха свалени, но решиха да я оставят облечена.

— Искаш ли да остана тук за през нощта? — Кортни се обърна към Борис, говореше тихо.

Борис нахално се протегна и прозя в лицето й. Ризата му се измъкна нагоре, а джинсите му се бяха свлекли достатъчно ниско, за да стане ясно, че не носи слипове.

— Много мило от ваша страна — каза той. — Но тя ще спи като пън, струва ми се.

— За мен не е проблем да остана.

Може да бях надрусан — бях си надрусан — но тя се беше привела така близо до него, че като че ли се опитваше да го целуне или нещо подобно, което беше голям майтап.

Трябва да съм издал някакъв задавен звук, нещо като кикот — защото Кортни се обърна навреме, за да забележи развеселения ми жест към Борис, как сочех с палец вратата — „разкарай я оттук“!

— Добре ли си? — попита тя хладно, оглеждайки ме от горе до долу. Борис също се хилеше, но се овладя и когато тя се обърна отново към него, изражението му беше сантиментално-угрижено, от което аз се разкикотих още по-силно.

Когато всички си тръгнаха, Ксандра вече беше се отнесла окончателно — спеше толкова дълбоко, че Борис извади джобно огледалце от чантата й (която беше преровил, търсейки таблетки и пари) и го постави под носа й, за да провери дали диша. В портфейла й имаше двеста двайсет и девет долара, които прибрах без особени угризения, защото й оставаха кредитните карти и един неосребрен чек за две хиляди двайсет и пет.

— Знаех, че истинското й име не е Ксандра — казах аз, подхвърляйки на Борис шофьорската й книжка: оранжеви оттенъци по лицето, тупирана по различен начин коса, име: Сандра Джей Теръл, без ограничения.

Борис — поставил пръсти на пулса й, седнал край нея на леглото като лекар в някой стар филм — вдигна огледалото към светлината.

— Да, да — измърмори той на руски, после още нещо, което не разбрах.

— Спи като пън.

Той я побутна с пръст по рамото, после се приведе и надникна в чекмеджето на нощното шкафче, където аз ровех припряно сред озадачаваща бъркотия: дребни пари, чипове, гланц за устни, подложки за чаши, изкуствени мигли, лакочистител, опърпани джобни издания („Зоните на вашите погрешни решения“), рекламни мостри на парфюми, стари касетки, карти за застраховка, чийто срок бе изтекъл преди десет години, и пачка издайнически кибрити с логото на юридическа кантора в Рино, на които пишеше „Правни услуги при обвинения за шофиране под въздействието на наркотици и всякакви други обвинения, свързани с наркотици“.