Дона Тарт - Щиглецът

Макар че почти не бяхме спали и крайниците ни потреперваха, всичко около нас все още бе съхранило мъничко вълшебство и излъчваше светлина. Пиехме портокалов сок и гледахме анимационни филми (стори ни се добра идея, защото така продължавахме снощното настроение в „Техниколор“) и — което беше лоша идея — току-що бяхме споделили втория си джойнт за този следобед, когато на вратата се позвъни. Попчик — който беше много неспокоен; чувстваше, че нещо с нас не е наред и беше ни лаял като побъркан — незабавно се разлая отново, като че ли беше очаквал нещо подобно.

Внезапно действителността се стовари върху мен.

— Мамка му — казах.

— Аз ще отида — обади се веднага Борис, вземайки Попчик под мишница. И потегли с танцова походка, бос, без риза, видимо напълно безгрижен. Но като че ли само след секунда се върна, а лицето му беше пепелявосиво.

Не каза нищо; не беше и необходимо. Станах, обух си маратонките и вързах здраво връзките им (бях свикнал да го правя преди нашите обирнически набези по супермаркетите, за в случай, че се наложи да бягам), и тръгнах към външната врата. И там отново беше господин Силвър — с бялото си спортно сако, с косата, която сякаш бе намазана с вакса за обувки, и всичко останало — само че този път до него стоеше някакъв едър тип с татуировки, чиито размазани сини линии се увиваха като змии около ръцете му. Държеше алуминиева бухалка за бейзбол.

— Виж ти, Тиодор! — каза господин Силвър. Изглеждаше искрено зарадван да ме види. — Как я караш?

— Добре — отвърнах, чудейки се как внезапно се бе изпарил от мен всякакъв ефект на наркотика. — А вие?

— Не се оплаквам. С хубава синина си се уредил, приятелю.

Неволно вдигнах ръка и докоснах бузата си.

— Ами…

— Добре ще е да се погрижиш за нея. Приятелчето ти ми каза, че баща ти не си е у дома.

— Ъъ, така е.

— Всичко ли е наред с вас? Да сте имали някакви проблеми днес следобед?

— А, не, всъщност не — отвърнах. Човекът до него не размахваше бухалката, и съвсем не се държеше заплашително, но аз не можех да не осъзнавам присъствието на бухалката в ръцете му.

— Защото, нали, ако това някога се случи? — каза господин Силвър. — Ако имате проблеми, каквито и да са те, аз мога да ви помогна да се справите с тях ето така .

За какво говореше той? Погледнах зад гърба му, към улицата, към неговата кола. Въпреки тонираните стъкла видях другите мъже, които чакаха вътре.

Господин Силвър въздъхна.

— Радвам се да чуя, че нямаш проблеми, Тиодор. Иска ми се и аз да можех да кажа същото.

— Извинете, не ви разбрах.

— Защото ето какво — продължи той, като че ли не бях проговорил. — Аз имам проблем. Голям проблем. С баща ти.

Тъй като не знаех какво да кажа, стоях и се взирах в каубойските му ботуши. Те бяха черни, от крокодилска кожа, с токове на пластове от лепен гьон, с много остри върхове и лъснати така, че ми напомняха на подчертано женствените каубойски ботуши, които носеше постоянно Луси Лобо, една ексцентрична дизайнерка, която работеше с майка ми.

— Разбираш ли, нещата стоят така — продължи господин Силвър. — Имам документи, че баща ти ми дължи петдесет хиляди долара. И това ми създава много големи проблеми.

— Той събира парите — казах смутено. — Може би, не знам, ако му дадете още малко време…

Господин Силвър ме изгледа. После нагласи очилата си.

— Слушай — каза той спокойно. — Баща ти държи да залага ризата на гърба си на начина, по който някакви кретени се справят с някаква шибана топка… искам да кажа, извини ме за острите изрази, но ми е трудно да изпитвам съчувствие към човек като него. Не изплаща дълговете си, закъснява три седмици с лихвата, не отговаря на обажданията ми — той отмяташе провиненията на пръсти, — обещава да се срещнем днес на обяд и после не се явява. Знаеш ли колко време седях и чаках този дръвник? Час и половина — той наклони глава на една страна. — Хора като твоя баща създават работа на хора като мен и Юрка. Да не мислиш, че ми е приятно да идвам у вас? Да пътуваме с колата чак дотук?

Мислех, че въпросът му е реторичен — очевидно на нито един нормален човек не би му било приятно да шофира до мястото, където живеехме — но тъй като измина ужасяващо много време, а той продължаваше да се взира в мен, сякаш очакваше отговор, накрая примигнах смутено и казах:

— Не.

— Не. Точно така, Тиодор. Категорично не ми е никак приятно. Ние с Юрка имаме по-интересни занимания, можеш да ми вярваш, от това да си губим цял следобед в търсене на задник като баща ти. Така че, моля те, направи ми тази услуга, и кажи на баща си, че можем да уредим въпроса по джентълменски в момента, когато той прояви желание да седне с мен и да разчисти нещата.