Дона Тарт - Щиглецът

Борис продължаваше да говори, а аз осъзнах, че ако не искам да се изгубя завинаги в този лишен от цветове свят на „Носферату“, изпълнен със зърнести образи и рязко очертани сенки, за мен е важно да слушам думите му и да не се вкопчвам толкова в измамната тъкан на нещата.

— … така де, аз разбирам, струва ми се — казваше той мрачно, а навсякъде около него танцуваха фосфоресциращи капчици и петънца, като светлина на гниещо дърво. — При нея дори не може да се говори за бягство, тя не е вече малолетна, нали знаеш? Но вече веднъж е живяла на улицата и не й е харесало.

— Котку е живяла на улицата?

Неочаквано ме заля вълна на съчувствие към нея — някак дирижирана, почти като надигащия се прилив на филмов музикален фон, но тъгата в тази вълна беше напълно истинска.

— Е, и аз съм живял на улицата, в Украйна. Но там бях с приятелите си, Макс и Серьожа — и никога за повече от няколко дни един след друг. Понякога беше забавно. Спяхме в мазетата на изоставени сгради — пиехме, вземахме буторфанол, дори си кладяхме лагерни огньове. Но когато баща ми изтрезнееше, винаги се прибирах у дома. С Котку нещата са стояли по-различно. Майка й имала някакъв приятел, който… правел с Котку разни неща. Затова тя избягала. Спяла по входовете. Просела… правела свирки на разни типове за пари. Известно време не ходела на училище, било е проява на смелост от нейна страна да се върне и да опита да завърши след всичко, което се е случило. Защото, нали разбираш, хората говорят. Сам знаеш.

Мълчахме, замислени над тази ужасна история, а аз изпитвах чувството, че благодарение на тези няколко думи съм прекосил живота на Котку и Борис, изживявайки го в цялата му тежест.

— Съжалявам, че не харесвам Котку! — казах съвсем искрено.

— Е, и аз съжалявам — каза трезво Борис. Имах чувството, че гласът му прониква директно в мозъка ми, без да преминава през ушите. — Но пък и тя не те харесва. Мисли те за разглезен. Че далеч не си преживял такива неща, каквито сме преживели ние с нея.

Критиката ми се стори справедлива.

— Така е — казах аз.

Стори ми се, че премина някакъв много важен отрязък от колебливия поток на времето; трепкащи сенки, пукот на статично електричество, бръмченето на невидим прожекционен апарат. Когато протегнах напред ръка и я огледах, тя беше посипана с прашинки и пожълтяла като стара филмова лента.

— Уау, сега и аз го виждам — каза Борис, обръщайки се към мен — движението му беше бавно, като на ръчно въртяна лента, четиринайсет кадъра в секунда. Лицето му беше тебеширенобяло, зениците — тъмни и огромни.

— Виждаш…? — повторих предпазливо.

— Нали разбираш — той размаха осветената си, черно-бяла ръка във въздуха. — Сега всичко е двуизмерно, като на кино.

— Но ти…

Значи не бях само аз? Значи и той го виждаше?

— Разбира се — отвърна Борис, който с всеки изминал момент изглеждаше все по-малко като жив човек, и все повече като някакъв разпадащ се къс лента, складирана през двайсетте години за добиване на сребърен нитрат; зад него грееше светлина от някакъв невидим източник. — Все пак ми се иска да имахме и нещо цветно. Нещо като „Мери Попинс“ например.

Когато каза това, аз избухнах в неудържим смях, смеех се толкова силно, че едва не паднах от люлката, защото тогава разбрах със сигурност, че той вижда същото, което виждам и аз. Нещо повече: ние създавахме тези картини. Каквото и да бе това, което виждахме под влиянието на наркотика, ние го изграждахме заедно. И в мига, когато осъзнах това, симулаторът на виртуална реалност превключи на цвят. Случи се едновременно и за двама ни — щрак! Спогледахме се и просто се разсмяхме; всичко ни докарваше до истеричен смях, дори пързалката на детската площадка ни се усмихваше, и в някакъв момент, беше вече дълбока нощ, когато се люлеехме на катерушката и от устите ни излиташе дъжд от искри, аз прозрях, че смехът е светлина, а светлината е смях, и че това е тайната на вселената. С часове наблюдавахме как облаците се пренареждат в логични схеми; търкаляхме се в прахта, убедени, че това са водорасли(!); лежахме по гръб и пеехме „Dear Prudence“ на дружелюбните, благодарни звезди. Беше фантастична нощ — всъщност една от забележителните нощи в живота ми, независимо от онова, което се случи после.

Борис остана да спи у нас, тъй като аз живеех по-близо до детската площадка, а той беше (за да употребя собствения му любим израз за тежко надрусан) „в гавно“, което трябваше да означава „в лайна“, „лайняно положение“ или нещо подобно — така или иначе, прекалено разбит, за да може да се прибере у дома сам в тъмното. И добре, че остана, защото така аз не бях сам у дома в три и половина следобед на другия ден, когато у нас се отби господин Силвър.