Дона Тарт - Щиглецът

— Не разбираш — лицето й беше пусто и странно. — Умрял е. Той е мъртъв.

Следващите шест-седем часа преминаха като в мъгла. Появиха се няколко от приятелките на Ксандра: най-добрата й приятелка, Кортни; Джанет, с която работеше; както и една двойка, Стюарт и Лайза, които бяха по-мили и значително по-нормални от хората, които Ксандра обикновено водеше у дома. Борис щедро извади всичко, което бе останало от тревата на Котку, жест, оценен по достойнство от всички присъстващи; и за щастие някой (като че ли беше Кортни) поръча по телефона пица — за мен остана неясно как убеди „Домино“ да я доставят чак до нас, след като в продължение на повече от година ние двамата с Борис бяхме врънкали, умолявали и изпробвали всякакви познати ни средства и обяснения, за да измолим същото.

Докато Джанет седеше, обгърнала с ръка раменете на Ксандра, Лайза я потупваше по главата, Стюарт правеше кафе в кухнята, а Кортни свиваше на ниската масичка джойнт с не по-малко опитни движения от Котку, ние с Борис, зашеметени, се навъртахме на заден план. Трудно бе да се повярва, че баща ми е мъртъв, при положение, че цигарите му бяха все още на плота в кухнята, а старите му бели маратонки — до задната врата. Оказваше се — историята се разкриваше в объркан ред, наложи ми се да я сглобявам на ум — че баща ми се блъснал с „Лексус“-а на магистралата, малко преди два часа следобед, когато, навлизайки рязко в насрещното движение, се ударил в някакъв ТИР, и загинал на място (за щастие шофьорът на ТИР-а не беше загинал, нито пък пътниците в колата, която се бе забила отзад в камиона, само шофьорът на колата имаше счупен крак). Новината за съдържание на алкохол в кръвта беше учудваща, но не чак толкова — имах подозрения, че баща ми отново е започнал да пие, макар да не го бях виждал да го прави — но онова, което като че ли най-много озадачаваше Ксандра, не беше това, че е бил много пиян (практически в безсъзнание зад волана), а мястото на злополуката — извън Вегас, в посока на запад, към пустинята.

— Той би ми казал, би ми казал — казваше тя тъжно в отговор на някакъв въпрос на Кортни, но защо, мислех си аз мрачно, седнал на пода и покрил с ръце очите си, й е хрумнало, че на баща ми му е било присъщо да казва истината за каквото и да било?

Борис ме прегърна през раменете.

— Тя не знае, нали?

Разбрах, че говори за господин Силвър.

— Дали да й…

— Къде е отивал? — обърна се Ксандра към Кортни и Джанет, почти нападателно, като че ли подозираше, че те укриват някакви сведения. — Какво е правел чак там?

Странно бе да я гледам все още в работната униформа, тя обикновено се преобличаше в секундата, когато се прибереше.

— Не е отишъл на среща с онзи тип, както е трябвало да направи — прошепна Борис.

— Знам — може да бе имал намерение да отиде на срещата с господин Силвър. Но — както ние с майка ми толкова често, толкова фатално често бяхме научавали — вероятно се бе отбил в някакъв бар по пътя, за едно-две бързи питиета, за да успокои нервите си, така казваше той винаги. На този етап — кой можеше да каже какво се е въртяло в главата му? Нямаше нищо полезно, което бихме могли да изтъкнем пред Ксандра при тези обстоятелства, но със сигурност и друг път му се бе случвало да напуска града, за да избяга от кредиторите си.

Не плаках. Въпреки че чувствах как постоянно ме заливат студени вълни на неверие и паника, всичко продължаваше да ми се струва крайно нереално и аз постоянно се озъртах, за да го видя, регистрирайки постоянно отсъствието на неговия глас сред гласовете на останалите, онзи непринуден, убедителен глас като от реклама за аспирин (четирима на всеки петима лекари…) , който лесно се открояваше над всички останали в помещението. Ксандра влизаше и излизаше, държеше се доста делово — бършеше очи, вадеше чинии за пица, наливаше в чашите на всички червено вино, което се появи отнякъде — и после отново избухваше в сълзи. Единствено Попчик беше щастлив; рядко се случваше в къщата да се съберат толкова хора, и той подтичваше от един към друг, без да се впечатлява от постоянните им опити да го пропъдят. В някакъв сълзлив момент късно вечерта — Ксандра хлипаше за двайсети път в прегръдките на Кортни, „О, Божичко, няма го, не мога да повярвам“ — Борис ме дръпна настрана и каза:

— Потър, трябва да тръгвам.

— Не, недей, моля те.

— Котку ще пощурее. Трябваше вече да съм при майка й! Не ме е виждала от четиридесет и осем часа.

— Виж какво, кажи й да дойде тук, ако иска — кажи й какво се е случило. Ще стане пълен ад, ако и ти си тръгнеш сега.