Дона Тарт - Щиглецът

— Хей, я ми дай това — каза Борис, пресегна се и прибра в джоба си една лента презервативи. — А това какво е?

И той взе нещо, което на пръв поглед приличаше на кутия от „Кока-Кола“ — но когато я разтърси, кутията задрънча. Борис я допря до ухото си, каза: — Ха! — и ми я подхвърли.

— Хитро — аз отвинтих капака — очевидно не беше истинска кутия от кола — и изтърсих съдържанието й върху нощното шкафче. После, след кратко мълчание, казах: — Уау! — Очевидно тук Ксандра криеше бакшишите, които получаваше — отчасти в брой, отчасти в чипове. Имаше и най-различни други неща — толкова много, че ми беше трудно да ги огледам — но очите ми се бяха спрели незабавно върху обиците с диаманти и изумруди на майка ми, които бяха изчезнали малко преди баща ми да ни напусне.

— Уау — повторих отново, вземайки една от тях с палеца и показалеца си. Майка ми си слагаше тези обици почти винаги, когато ходеше на коктейли или на някакви други събития, изискващи официално облекло — синьозелената прозрачна дълбочина на камъните, кокетните им среднощни отблясъци бяха също толкова част от нея, колкото и цветът на очите й и пикантният, плътен мирис на косата й.

Борис се кискаше. Сред банкнотите той незабавно беше забелязал и грабнал една кръгла кутийка за фотолента, която отвори с треперещи ръце. Пъхна вътре върха на малкия си пръст, после го облиза.

— Бинго — каза той, плъзгайки пръст по венците си. — Сега вече Котку ще се ядоса, задето не дойде.

Протегнах към него отворената си длан, на която лежаха обиците.

— Да, готини са — каза той, почти без да ги поглежда. Изтърсваше купчинка прашец върху нощното шкафче. — Може да им вземеш към две хиляди долара.

— Бяха на майка ми.

Баща ми беше продал повечето от бижутата й още в Ню Йорк, включително и венчалния й пръстен. Но сега вече ми ставаше ясно, че Ксандра бе подбрала някои неща за себе си, и бях обзет от странна тъга, когато видях на какво се беше спряла — не на перлите или на рубинената брошка, а на евтини украшения от ученическите години на майка ми, включително и гривната с амулети, която бе носила в прогимназията, цялата окичена с подрънкващи подкови, балетни пантофки и четирилистни детелини.

Борис се изправи, стисна с пръсти ноздрите си и ми подаде навита на тръбичка банкнота.

— Искаш ли малко?

— Не.

— Хайде де, ще се почувстваш по-добре.

— Не, благодаря.

— Тук трябва да има петнайсетина грама, а може и повече! Можем да задържим малко и да продадем останалото!

— Вземал ли си и преди? — попитах предпазливо, хвърляйки поглед към проснатата на леглото Ксандра. Макар че очевидно спеше дълбоко и нямаше да се събуди скоро, се притеснявах да разговаряме за подобни неща над нея.

— Да. Котку много си пада. Но е скъпо — той като че ли скъса лентата за минута, после замига бързо с клепачи. — Уау. Хайде — разсмя се той. — Вземай. Не знаеш какво изпускаш.

— Достатъчно съм надрусан и без това — казах аз, ровейки из банкнотите.

— Така е, но от това ще дойдеш на себе си.

— Борис, нямам време да се мотая — казах аз, прибирайки в джоба си обиците и гривната с амулетите. — Ако ще тръгваме, трябва да тръгнем сега. Преди да са запристигали разни хора.

— Какви хора? — попита скептично Борис, прокарвайки пръст напред-назад под носа си.

— Можеш да ми вярваш, тези неща стават бързо. Пристигат от социалните служби — хората, които работят с малолетни, и така нататък — бях преброил парите — хиляда триста двайсет и един долара, плюс дребни монети; имаше много повече в чипове, почти пет хиляди долара, но по-добре беше да й ги оставим.

— Половината за теб, половината за мен — казах аз, като започнах да разпределям парите на две равни купчини. — Тук има достатъчно за два билета. Вероятно ще закъснеем за последния полет, но все пак трябва да побързаме и да вземем такси до летището.

— Сега? Тази вечер?

Спрях да броя и го погледнах.

— Нямам си никого тук. Никого. Nada 115 115 (исп.) нищо, никак, по никакъв начин — Б.пр. . Ще ме натикат в дом за сираци, преди изобщо да успея да разбера какво става.

Борис посочи с глава тялото на Ксандра — беше много притеснително, защото така, както се бе проснала по лице на матрака, прекалено много приличаше на мъртва.

— Ами тя?

— Какво, по дяволите, ме интересува? — казах след кратко мълчание. — Какво предлагаш да правим? Да чакаме, докато се събуди и открие, че сме я обрали?

— Не знам — каза Борис, оглеждайки я колебливо. — Просто ми е кофти заради нея.