Дона Тарт - Щиглецът

— Това е добра идея.

— Кое?

— Така няма да приличаш толкова на бездомник.

— Ноември е — отвърнах. Бях си донесъл само един дебел пуловер от Ню Йорк; пъхнах и него в сака и затворих ципа. — Ще бъде студено.

Борис се беше облегнал на стената и ме наблюдаваше с предизвикателно изражение.

— Е, какво смяташ да правиш? Ще живееш на улицата, на гарата, къде?

— Ще се обадя на приятеля си, при когото живеех преди.

— Ако тези хора те искаха, щяха да са те осиновили.

— Не биха могли! Как да го направят?

Борис скръсти ръце.

— Не са те искали в това семейство. Ти самият си ми го казвал — много пъти. Освен това те никога не ти се обаждат.

— Не е вярно — отвърнах след кратка, смутена пауза. Само преди няколко месеца Анди ми беше пратил доста дълъг (по неговите стандарти) мейл, в който ми разказваше разни случки от училище, скандалът, избухнал, когато треньорът по тенис бил обвинен, че опипвал момичетата в час, макар този живот да беше вече толкова далечен за мен, че сякаш четях за хора, които не познавах.

— Нали децата са много? — каза Борис, малко злорадо, както ми се стори. — Нали няма достатъчно място за всички? Не помниш ли? Ти казваше, че майката и бащата били доволни, че си заминаваш.

— Разкарай се.

Главоболието ми се усилваше. Какво щях да правя, ако се появяха хората от социалните служби и ме натовареха в колата си? На кого бих могъл да телефонирам — в Невада? На госпожа Спиър? На „Плайа“? На дебелия продавач в магазина за сглобяеми модели на кораби и самолети, който ни продаваше само лепило без моделите?

Борис ме последва, когато слязох долу, където спряхме насред дневната до видимо изтормозения Попър, който застана точно на пътя ни, седна и ни загледа, като че ли знаеше точно какво се случва.

— О, майната му — казах аз, оставяйки сака си. Настана мълчание.

— Борис — казах — ти не можеш ли…

— Не.

— А Котку…

— Не.

— Е, майната му тогава — казах аз, наведох се и взех Попър под мишница. — Няма да го оставя тук, за да го заключва и да го умори от глад.

— И накъде си тръгнал? — попита Борис, когато се упътих към външната врата.

— Моля?

— Пеш? До летището?

— Чакай — казах и оставих Попчик на земята. Изведнъж започна да ми се повдига, имах чувството, че ще повърна червено вино на килима. — Ще пуснат ли кучето в самолета?

— Не — каза безжалостно Борис и изплю отгризания си нокът.

Държеше се като задник; искаше ми се да го ударя.

— Добре тогава — казах. — Може пък някой на летището да се съгласи да го вземе. О, по дяволите, ще тръгна с влак.

Той се канеше да направи някаква саркастична забележка, издул устни по добре познатия ми начин, но внезапно изражението му — се промени; аз се обърнах и видях Ксандра, с налудничав поглед и размазан около очите грим, да стои, залитайки, на горната площадка на стълбата.

Взирахме се в нея, застинали на местата си. След мълчание, което сякаш продължи векове, тя отвори уста, затвори я, хвана се за перилото, за да не падне и каза със скърцащ глас:

— Къде остави Лари ключовете си, в сейфа в банката ли?

Взирахме се ужасено в нея в продължение на още няколко мига, преди да осъзнаем, че тя чака отговор. Косата й приличаше на копа сено; изглеждаше напълно дезориентирана и толкова трудно се крепеше на краката си, че сякаш всеки момент щеше да падне по стълбите.

— Ъъ, да — каза Борис на висок глас. — Искам да кажа, не. — А после, защото тя продължаваше да стои на мястото си: — Всичко е наред. Иди да си легнеш.

Тя измънка нещо и — все така нестабилна на краката си — си тръгна със залитане. Няколко мига и двамата стояхме неподвижно. После — полека, чувствайки как космите по врата ми настръхват — взех сака си и се измъкнах през външната врата (за последен път виждах и тази къща, и нея, въпреки че всъщност дори не се обърнах за последен поглед), а Борис и Попчик ме последваха. Тримата се отдалечихме бързо от къщата и тръгнахме към края на улицата; ноктите на Попчик потракваха по паважа.

— Е, добре — каза Борис с онзи тих, шеговит тон, който възприемаше, когато се измъкнеше на косъм от залавяне в супермаркета. — Окей. Може би не е спяла чак толкова дълбоко, колкото предполагах.

Бях окъпан в студена пот и нощният въздух — макар и хладен — ми подейства добре. В мрака, далече на запад, проблясваха безмълвно светкавици, като във филма „Франкенщайн“.

— Е, поне не е умряла, нали? — позасмя се той. — Тревожех се за нея. Божичко.

— Дай ми телефона си — казах, побутвайки го с лакът.