Дона Тарт - Щиглецът

Той бръкна в джоба си и ми го подаде. Беше евтин телефон за еднократна употреба, който беше купил, за да има постоянна връзка с Котку.

— Не, задръж го — каза той, вдигайки ръце, когато се опитах да му го върна, след като приключих с обаждането: таксита „Лъки“, 777-7777, телефонният номер беше залепен по всички разнебитени пейки на автобусните спирки във Вегас. После той извади пачката банкноти — неговия дял от онова, което взехме от Ксандра — и се опита да я набута в ръцете ми.

— Забрави — казах, озъртайки се тревожно към къщата. Страхувах се, че Ксандра може да се събуди отново и да излезе на улицата, за да ни търси. — Твои са.

— Не! Ти може да имаш нужда от тях!

— Не ги искам — казах и пъхнах ръце дълбоко в джобовете си, за да му попреча да ги натика там. — Освен това те може да потрябват и на теб.

— Стига де, Потър! Иска ми се да не тръгваше веднага — той посочи надолу по улицата, към редиците пусти къщи. — Ако не искаш да дойдеш у нас, остани някъде тук за ден-два. В онази, тухлената къща има дори мебели. Ще ти нося храна, ако искаш.

— О, да, хайде да се обадим на „Домино“ — казах и пъхнах телефона в джоба на якето си. — Нали вече правят доставки дотук и така нататък.

Той трепна.

— Не се сърди.

— Не се сърдя.

И наистина не се сърдех — само бях толкова объркан, та ми се струваше, че всеки момент ще се събудя с книга, паднала върху лицето ми.

Забелязах, че Борис е вдигнал поглед към небето и си тананика една от песните на „Велвет Ъндърграунд“, които слушаше майка ми: „Но затвориш ли веднъж вратата… тогава вечна може би ще е нощта…“

— Ами ти? — попитах и потрих очи.

— Мхм? — той ме погледна с усмивка.

— Какво ще стане? Ще се видим ли пак?

— Може би — отвърна той със същия бодър тон, с който в представите ми се бе сбогувал с Бами и с Джуди, жената на бармана от Кармиуолог, и с всички останали хора, с които се бе разделял през живота си. — Кой знае?

— Искаш ли да се срещнем след ден-два?

— Ами…

— Да дойдеш при мен по-късно. Вземи самолет — имаш пари. Ще ти се обадя и ще ти кажа къде съм. Не казвай „не“.

— Добре тогава — каза все така бодро Борис. — Няма да казвам „не“.

Но от тона му ставаше ясно, че всъщност казва „не“.

Притворих очи.

— О, Господи.

Бях толкова уморен, че залитах; трябваше да се боря с желанието си да легна на земята, с физически осезаемото привличане, което ме теглеше надолу към тротоара. Когато отново отворих очи, видях, че Борис ме гледа загрижено.

— Я се виж — каза той. — Всеки момент ще паднеш.

И бръкна в джоба си.

— Не, не, не — казах аз и отстъпих, когато видях какво държи в ръката си. — Няма да стане, забрави.

— Ще се почувстваш по-добре!

— Нали така каза и за онова, другото — не можех да понеса още водорасли и пеещи звезди. — Наистина, не искам.

— Но това е нещо различно. Напълно различно. От него ще дойдеш на себе си . Главата ти ще се проясни — обещавам.

— Да бе — дрога, от която се изтрезнява и която прояснява главата, според мен съвсем не беше в стила на Борис, макар че той действително изглеждаше доста по на себе си от мен.

— Погледни ме — каза той убедително. — Да. — Разбра, че това ми е подействало. — Бълнувам ли? Да не би да имам пяна на устата? Не — само се опитвам да ти помогна. Хайде — продължи той и изтърси малко прашец върху опакото на ръката си, — ето. Позволи ми аз да ти го дам.

Донякъде се опасявах, че ще ми скрои номер — че ще припадна на място и после ще дойда на себе си кой знае къде, може би в някоя от празните къщи по улицата. Но бях толкова уморен, че ми беше все едно, а си казах, че и без това може би така щеше да е по-добре. Приведох се напред и го оставих да затвори едната ми ноздра с пръст.

— Готово! — каза той окуражаващо. — Ето, така. Смъркай. Почти незабавно наистина се почувствах по-добре. Това приличаше на чудо.

— Уау — казах и потърках носа си, раздразнен от острото, но приятно смъдене.

— Нали ти казах? — той вече изтърсваше още прашец от кутията.

— Хайде, другия нос. Не издишвай. Готово, давай.

Всичко ми изглеждаше по-ярко и по-ясно очертано, включително и самият Борис.

— Какво ти казвах? — сега и той вземаше нова доза. — Не съжаляваш ли, че не ме послуша?

— И ти искаш да продаваш това нещо, Боже мили — казах аз, вдигнал очи към небето. — Защо?

— Защото всъщност струва много. Няколко хиляди долара.

— Това малко количество?

— Не е толкова малко! Доста грамове са — може да са и двайсетина. Мога да натрупам състояние, ако го разделя на малки дози и ги продавам на момичета като К. Т. Беърман.