Дона Тарт - Щиглецът

— Не — отвърнах, когато най-сетне осъзнах, че се налага да кажа нещо.

— Е, без да се разпростирам много, получих странно телефонно обаждане от някакъв човек, който се представи като твой тамошен адвокат, и изиска превод на някакви суми. После — когато направихме проверката — установихме, че лице с достъп до твоя осигурителен номер е кандидатствало и получило от твое име съгласие за доста голям кредит. Да знаеш нещо по този въпрос?

— Така или иначе, не се тревожи — каза той, когато аз не отвърнах. — Имам при себе си копие от твоя акт за раждане, пратих го по факса в банката, дала съгласие за кредита и достъпът до сумите незабавно бе прекратен. Освен това пуснах предупреждение до „Екуифакс“ и всички други агенции, осигуряващи информация за лицата, кандидатстващи за кредит. Въпреки че си малолетен и по закон нямаш право да сключваш подобни договори, ти би носил отговорност за подобни дългове, направени от твое име, когато станеш пълнолетен. Във всеки случай те моля настоятелно да бъдеш много внимателен с осигурителния си номер за в бъдеще. На теория е възможно да ти бъде издаден нов, но бюрократичните усложнения, свързани с такава процедура, са толкова много, че не го препоръчвам…

Когато затворих телефона, бях облян в студена пот — и напълно неподготвен да чуя воя, който нададе баща ми. Помислих, че е гневен — че се гневи на мен — но когато остана неподвижен на мястото си, със слушалка в ръка, се вгледах по-внимателно в него и разбрах, че плаче.

Беше ужасно. Нямах никаква представа какво да предприема. Издаваше такива звуци, сякаш някой го беше полял с гореща вода — като че ли се превръщаше във върколак — като че ли го изтезаваха. Оставих го там и — Попчик забърза по стълбите пред мен; очевидно също нямаше желание да слуша този вой — отидох в стаята си и дълго седях на ръба на леглото си, стиснал главата си с ръце, трябваше ми аспирин, но не исках да слизам до банята, за да си взема, искаше ми се Ксандра да побърза да се прибере. Ревовете, които се носеха отдолу, бяха нечовешки, като че ли го горяха с газова горелка. Извадих айпода си, опитах се да намеря някаква по-силничка музика, която да не е прекалено разтърсваща (четвърта симфония на Шостакович, която, колкото и да е класическа, все пак доста ме поразтърси), легнах на леглото със слушалките в ушите и се вторачих в тавана, а Попър стоеше прав, наострил уши, и се взираше в затворената врата с настръхнала козина на врата.

— Той ми е казвал, че имаш цяло състояние — заяви Борис по-късно същата вечер на детската площадка, докато седяхме там и чакахме дрогата да подейства. Донякъде ми се искаше да бяхме избрали друга нощ, за да я вземем, но Борис настояваше, че така съм щял да се почувствам по-добре.

— И ти си вярвал, че аз имам цяло състояние и не искам да ти го кажа?

Седяхме на люлките като че ли цяла вечност, очаквайки нещо, но какво, и сам не знаех.

Борис сви рамене.

— Не знам. Има много неща, които ти не ми казваш. Аз бих ти казал. Така или иначе, всичко е наред.

— Не знам какво да правя. — Макар че се случваше едва забележимо, бях започнал да долавям как в чакъла около краката ми започват тежко да се завихрят блещукащи сиви форми, като в калейдоскоп — мръсен лед, диаманти, просветващи късчета счупено стъкло. — Започва да става страшно.

Борис ме смушка.

— Но има и нещо, което пък аз не съм ти казал, Потър.

— Какво?

— Баща ми трябва да си замине. Работата му го налага. След няколко месеца ще се върне в Австралия. А оттам, струва ми се, ще отпътува за Русия.

Настана мълчание, което вероятно продължи пет секунди, но аз имах чувството, че сме мълчали един час. Борис? Да си замине? Всичко като че ли застина, сякаш планетата спря да се върти.

— Е, аз няма да тръгна с него — каза Борис невъзмутимо. Лицето му на лунната светлина бе започнало да потрепва, като че ли осветено от примигващо електричество, като в черно-бял филм от епохата на нямото кино. — Майната й на тази история. Ще избягам.

— Къде?

— Не знам. Искаш ли да дойдеш с мен?

— Да — отвърнах, без да се замисля, а после попитах: — И Котку ли ще дойде?

Той отвърна с гримаса:

— Не знам.

Усещането за филм се бе усилило дотолкова, придобивайки онази яркост, придавана от сценичното осветление, че всяка прилика с действителния живот бе изчезнала; ние бяхме обезсилени, превърнати в двуизмерни герои от роман, полезрението ми бе ограничено от черен правоъгълник; можех да видя как в долната му част се плъзга в субтитри онова, което Борис говореше. Тогава, почти едновременно, изпитах чувството, че някакъв капак в долната част на стомаха ми се отваря и пада. „Божичко!“, помислих си, заравяйки и двете си ръце в косата си, прекалено изумен, за да мога да си обясня какво изпитвах.