Дона Тарт - Щиглецът

Без предупреждение баща ми замахна и ме удари през лицето, толкова бързо и силно, че за секунда не успях да схвана какво се е случило. После, преди да успея дори да мигна, той ме удари втори път, с юмрук — „прас“, като по комиксите, пред очите ми преминаха светкавици, като от фотоапарат, и отново с юмрук. Залитнах — коленете ми бяха омекнали, всичко около мен стана бяло — но той ме хвана за гушата и с бързо, рязко движение ме дръпна нагоре така, че застанах на пръсти, опитвайки се да си поема въздух с отворена уста.

— Слушай сега — той крещеше в лицето ми, носът му беше на два инча от моя, но Попър скачаше и лаеше толкова шумно, а и звънтежът в ушите ми беше станал толкова силен, че сякаш чувах крясъците му през смущения в радиопредаване. — Ти ще се обадиш на този човек — той размаха хартията в лицето ми — и ще му кажеш точно онези шибани думи, които аз искам да кажеш. Не се опитвай да усложняваш нещата, защото аз ще те накарам да направиш това, Тио, не те лъжа, ще ти счупя ръката, ще ти смъкна кожата от бой, ако не се обадиш по телефона незабавно . Ясно ли е? Ясно ли е? — повтори той в звънтящото в ушите ми мълчание. Чувствах по лицето си киселия му, вмирисан на цигари дъх. Свали ръце от гърлото ми; отстъпи назад. — Чуваш ли? Кажи нещо.

Избърсах лицето си с ръка. По бузите ми се стичаха сълзи, но те течаха автоматично, като вода от кран, не бяха свързани с никаква емоция.

Баща ми стисна здраво очи, после ги отвори; поклати глава.

— Виж — поде той отривисто, все още задъхан, — съжалявам. — Отбелязах с някаква способна да разсъждава студено и ясно част на съзнанието си, че по тона му съвсем не личи да съжалява; по-скоро като че ли все още му се искаше да ми смъкне кожата от бой. — Но, кълна се, Тио, ти просто трябва да ми повярваш за това. Трябва да направиш това за мен.

Виждах всичко размазано, затова вдигнах двете си ръце, за да наглася очилата си. Дишах толкова тежко, че сякаш моите вдишвания и издишвания бяха най-силният шум в стаята.

Баща ми, с ръце на хълбоците, отново обърна очи към тавана.

— О, я стига — каза той. — Прекрати това.

Не отговорих. Стояхме така още един-два дълги мига. Попър бе спрял да лае и гледаше тревожно ту него, ту мен, сякаш се опитваше да разбере какво става.

— Просто… е, нали знаеш — сега отново говореше съвсем спокойно. — Съжалявам, Тио, кълна се, съжалявам, но действително съм в затруднено положение, имаме нужда от тези пари незабавно, сега, в тази минута, наистина е така.

Опитваше се да срещне очите ми; погледът му беше открит, разумен.

— Кой е този човек? — попитах, гледайки не него, а стената зад главата му, гласът по някаква причина излизаше от гърлото ми пресипнал и чужд.

— Адвокатът на майка ти. Колко пъти трябва да повтарям? — разтриваше кокалчетата на ръката си, които го боляха от удара. — Виждаш ли, такъв е случаят, Тио — отново въздишка, — искам да кажа, съжалявам, но кълна се, нямаше да съм толкова разстроен, ако не беше толкова важно. Това е само временно, нали разбираш — просто докато бизнесът потръгне. Защото цялата работа може да рухне ей така — той щракна с пръсти, — ако не започна да плащам на кредиторите. А що се отнася до останалите пари — тях наистина ще използвам, за да те пратя в по-добро училище. Може би частно. Това би ти харесало, нали?

Унесен от собственото си отсечено дърдорене, той вече набираше номера. Подаде ми слушалката и — преди някой да е отговорил — изтича в другия край на стаята и вдигна втората слушалка.

— Ало — обърнах се аз към жената, която отговори на позвъняването, — ъъ, извинете — гласът ми беше хрипкав, неуверен, все още не можех да повярвам, че всичко това се случва. — Мога ли да разговарям с господин… ъъ…

Баща ми посочи с пръст към листа: „Брейсгърдъл“.

— Ъъъ, господин Брейсгърдъл — казах аз.

— А за кого да предам? — и нейният, и моят глас отекваха прекалено силно, защото баща ми слушаше на другата слушалка.

— Тиодор Декър.

— О, да — произнесе мъжки глас отсреща. — Ало! Тиодор? Как се чувстваш?

— Добре.

— Говориш така, като че ли си настинал. Кажи ми. Настинал ли си — може би малко?

— Да — отвърнах колебливо. В другия край на стаята баща ми произнасяше само с устни думата „ларингит“.

— Неприятна история — произнесе отекващият глас — толкова високо, че ми се наложи да отдръпна малко слушалката от ухото си. — Никога не съм мислел, че хората може да настиват на такова слънчево място като това, където живееш ти. Така или иначе, радвам се, че се обади — не знаех как точно да се свържа пряко с теб. Знам, че сигурно все още ти е много тежко. Но се надявам нещата да са по-добре от последния път, когато те видях.