Дона Тарт - Щиглецът

Баща ми ме изгледа слисан.

— Какво?

— Е, нали се сещаш, онази сметка, която си ми открил. Ако имаш нужда от тези пари, нямам нищо против.

— А, да — баща ми помълча. — Благодаря. Наистина съм ти много благодарен за това, приятелю. Но всъщност — той стана и закрачи из стаята — работата е там, че съм намерил много добър начин да се справим с това. Разбираш ли, едно краткосрочно решение, колкото да може заведението да се открие и да се разработи. Ще възстановим сумата за няколко седмици — искам да кажа, на такова място, като се вземе предвид разположението и други неща, та то е все едно че сме взели лиценз да печатаме пари. Става дума само за първоначалните разходи. В този град всички са луди на тема такси, налози и така нататък. Искам да кажа — той се позасмя някак смутено, — знаеш, че не бих ги искал, ако въпросът не беше спешен…

— Моля? — попитах, след като помълчах неразбиращо.

— Искам да кажа, както ти обясних, наистина се налага ти да се обадиш. Това е номерът — беше го записал на едно листче, забелязах, че започва с 212. — Трябва да се обадиш на този човек и да говориш лично с него. Казва се Брейсгърдъл. Погледнах листчето, после баща си.

— Не разбирам.

— Не е необходимо да разбираш. Трябва само да кажеш онова, което аз ще ти кажа.

— Но какво общо има това с мен?

— Виж, просто го направи. Кажи кой си, кажи, че искаш да поговориш с него по делови въпрос, дрън-дрън…

— Но… — Кой ли беше този човек? — Какво искаш да кажа?

Баща ми си пое дълбоко дъх; явно се стремеше да овладее изражението си, нещо, което обикновено му се удаваше добре.

— Той е адвокат — каза той, докато издишваше. — Адвокатът на майка ти. Той трябва да предприеме необходимото, за да преведе тази сума — ококорих се, когато видях цифрата, която сочеше, 65 000 долара — по тази сметка — и той плъзна пръст по редицата цифри под сумата. — Кажи им, че съм решил да те пратя в частно училище. За целта ще му трябват името и осигурителният ти номер. Това е.

— Частно училище ли? — повторих, след като помълчах недоумяващо.

— Ами нали разбираш, заради данъците е.

— Не искам да ходя в частно училище.

— Чакай, чакай — просто ме изслушай. Докато тези суми се изразходват в твоя полза, няма проблем. А пък ресторантът, разбираш ли — той е от полза за всички нас . И може би в крайна сметка все пак най-вече за теб. Така да се каже, аз бих могъл да се обадя и лично, но работата е там, че ако представим нещата правилно, ще успеем да спестим към трийсет хиляди долара, които иначе ще отидат в държавната хазна. Божичко, та аз мога да те пратя и наистина в частно училище, стига да искаш. В интернат. С всички тези пари, които ще спечелим, мога да те пратя и в Андовър 109 109 „Филипс Академи“ в Андовър, Масачузетс, близо до Бостън, изключително елитарно училище и интернат за ученици от 9 до 12 клас, едно от най-старите училища в САЩ, основано от Самюъл Филипс през 1778 г. — Б.пр. . Просто не искам половината от тях да се озоват при данъчните, разбираш ли? Освен това — искам да кажа, така, както са наредени нещата, когато дойде време да постъпиш в колеж, това ще означава допълнителни разходи за теб , защото, ако имаш толкова много пари, няма как да кандидатстваш за стипендия. Видят ли тази сметка, хората от финансовия отдел в колежа ще те сложат в различна графа „доходи“ и ще лапнат 75% от парите още първата година — хоп! А по този начин ти поне ще се възползваш максимално от парите, нали разбираш? И то още сега. Когато действително с тях може да се свърши нещо полезно.

— Но…

— Но… — писклив глас, изплезен език, глуповато изражение. — О, хайде де, Тио — продължи той с обичайния си глас, защото аз не откъсвах поглед от него. — Бог ми е свидетел, нямам време да се занимавам с това. Трябва да се обадиш незабавно, преди края на работното време по Източното крайбрежие. Ако се налага да подпишеш нещо, кажи им да пратят документите с куриерска служба. Или по факс. Просто трябва да свършим тази работа колкото е възможно по-бързо, ясно ли е?

— Но защо да го правя аз ?

Баща ми въздъхна; обърна очи към тавана.

— Виж какво, Тио, не ми излизай с тези номера — каза той. — Знам, че си наясно с положението, защото съм те виждал как чакаш пощата… да — продължи той въпреки опита ми да възразя, — да, така е, всеки ден излиташ към пощенската кутия като шибана светкавица.

Бях толкова стъписан от думите му, че дори не знаех как да отговоря.

— Но… — сведох отново поглед към листа и очите ми незабавно попаднаха върху цифрата: 65 000 долара.