Дона Тарт - Щиглецът

— Ааа… — започнах аз, защото нямах представа по какъв друг начин да сменя темата, — майка ми оставила ли ми е някакви пари?

— Е, не особено много — каза господин Брейсгърдъл, чийто тон като че ли охладня, когато чу въпроса ми, а може би просто се бе подразнил от прекъсването. — Тя имаше някои финансови проблеми накрая, и ти би трябвало да си наясно с това. Но все пак имаш пари, внесени по „план 529“ 114 114 Вид спестовен влог за образование. — Б.пр. . А откри и малък ЦВМ за теб, преди да загине.

— Какво е това? — баща ми слушаше много внимателно, без да откъсва очи от мен.

— Целеви влог за малолетни. Пари, които да се ползват за твоето образование. Но не може да се ползват за нищо друго, най-малкото, не и докато си все още непълнолетен.

— Защо не може? — попитах след кратка пауза, защото ми се стори, че той особено много набляга на последното обяснение.

— Защото законът е такъв — каза той сухо. — Но със сигурност нещо ще може да се направи, ако държиш да смениш училището. Имах клиентка, която използва част от влога по план 529 на най-големия си син, за да плати скъпа детска градина за най-малкия. Не че съм на мнение, че двайсет хиляди долара годишно е разумен разход за възпитание на такава възраст — не се и съмнявам, че им купуват най-скъпите пастели в цял Манхатън! Но да, казвам го, за да разбереш как функционират тези неща.

Погледнах баща си.

— Значи няма начин да ми преведете, да кажем, шейсет и пет хиляди долара — казах. — Ако се нуждая от тях незабавно.

— Не! Категорично не! Така че просто забрави тази идея — тонът му се беше променил — явно беше коригирал и мнението си за мен, вече не бях син на майка си и Добро Хлапе, а алчна малка гадина.

— Между другото, мога ли да попитам по какъв път изчисли, че ти е необходима такава сума?

— Ъъъ… — погледнах баща си, който беше притиснал ръка към очите си. „По дяволите“, казах си и осъзнах, че съм произнесъл думите гласно.

— Е, това няма значение — каза господин Брейсгърдъл с коприненомек глас. — Така или иначе е просто невъзможно.

— Няма начин?

— Няма абсолютно никакъв начин.

— Добре, окей… — опитвах се отчаяно да съобразявам, но мислите ми препускаха в две посоки едновременно. — А може ли да ми пратите част от парите? Например половината?

— Не. Такова нещо трябва да се уреди пряко с избрания от теб колеж или интернат. С други думи, трябва да ми бъдат представени сметки, които аз да платя. А цялата процедура е свързана и с много друга документация. А ако решиш да не отидеш в колеж, което е малко вероятно…

И докато той говореше неразбираемо за всевъзможните варианти за ползване на сумите, които майка ми беше вложила на мое име (всички влогове с много строги ограничения, изключващи възможността аз или баща ми да се доберем незабавно до действителни пари в брой, до пари за харчене), по лицето на баща ми, който държеше слушалката малко встрани от ухото си, се изписа нещо близко до ужас.

— Ами, ъъ, добре е, че научих това, благодаря ви, сър — казах, опитвайки се да приключа разговора.

— Разбира се, има данъчни облекчения — свързани с влагането на парите по този начин. Но нейната основна цел беше да се увери, че баща ти никога няма да може да се добере до тях.

— О? — казах плахо в последвалото прекалено дълго мълчание. Нещо в тона му ме накара да заподозра, че той бе разкрил присъствието на баща ми зад тежкото, шумно като на лорд Вейдър дишане (ясно доловимо според мен, макар да не знаех дали господин Брейсгърдъл го чува) в другата слушалка.

— Съществуват и други съображения. Всъщност — той помълча, както сигурно считаше за редно при тези обстоятелства — не знам дали е редно да ти го казвам, но неизвестно неупълномощено лице два пъти се е опитвало да тегли големи суми от тази сметка.

— Какво? — попитах отвратено след кратко мълчание.

— Разбираш ли — поде господин Брейсгърдъл, а гласът му се носеше сякаш много отдалеч, от морските дълбини. Аз съм попечител на сметката. И около два месеца след смъртта на майка ти някой е отишъл в банката в Манхатън, в работно време, и се е опитал да фалшифицира моя подпис на платежните документи. Е, в централния клон ме познават и незабавно ми се обадиха, но още докато разговаряха с мен, човекът се измъкнал през вратата, преди някой от охраната да отиде да му поиска документ за самоличност. Това беше — Боже мили — преди почти две години. А после — съвсем наскоро, миналата седмица — получи ли писмото, в което ти описвах случая?