Дона Тарт - Щиглецът

— В известен смисъл, да — каза той уклончиво.

— В известен смисъл.

Борис изпъшка раздразнено.

— Казах й, че съжалявам! Сега между нас всичко отново е наред, няма проблем! Пък и какво общо има тази работа с теб?

— Ти започна да говориш за това, не аз.

За миг той ме изгледа странно, отнесено, после се засмя.

— Искаш ли да ти кажа нещо?

— Какво?

Той наклони глава близо до моята.

— Снощи двамата с Котку си направихме „пътешествие“ — каза той тихо. — Взехме ЛСД. Беше страхотно.

— Наистина ли? Откъде го намерихте? — „екстази“ се намираше лесно в училище — двамата с Борис бяхме вземали поне дузина пъти, през вълшебни, безмълвни нощи, когато в унеса си бяхме вървели под звездите на пустинята — но никой никога не беше вземал ЛСД.

Борис се почеса по носа.

— Ее, ами майка й познава един страховит дъртак на име Джими, който работи в оръжеен магазин. Той ни уреди с пет дози — не знам защо купих пет, ще ми се да бях взел шест. Така или иначе, остана ми малко. Божичко, беше фантастично.

— О, така ли? — сега, когато се вгледах по-внимателно в него, забелязах, че зениците му са странно разширени. — Още ли те държи?

— Може би мъничко. Спал съм само два часа. Така или иначе, сдобрихме се напълно. Как да ти кажа — като че ли дори цветята по кувертюрата на леглото на майка й ни се радваха. А ние бяхме от същата материя като цветята, и разбрахме колко много се обичаме, че имаме нужда един от друг, каквото и да стане, и че всички лоши неща между нас са били породени единствено от любов.

— Уау — отвърнах с тон, който явно е прозвучал по-тъжно, отколкото исках, ако се съди по това как Борис смръщи вежди и ме погледна.

— Е? — попитах, защото той не откъсваше очи от мен. — Какво има?

Той примигна и поклати глава.

— Не, аз наистина просто я виждам . Тази мъглявина от тъга, която обгръща по някакъв начин главата ти. Все едно, че си войник или нещо такова, човек от миналото , който крачи през бойното поле, обзет от дълбоки чувства…

— Борис, ти все още си абсолютно надрусан.

— Всъщност не — каза той унесено. — От време на време потъвам в това състояние, от време на време излизам от него. Но все още, ако погледна само с ъгълчето на окото си, виждам как от разни неща изхвърчат пъстри искри.

Нямаше никакви произшествия нито с баща ми, нито на фронта „Борис-Котку“ — в продължение на повече от седмица, достатъчно време, за да реша, че е безопасно да прибера у дома калъфката от възглавница. Когато я извадих от шкафчето си, забелязах, че е необичайно обемиста (и тежка), и когато я занесох горе в стаята си и я извадих от калъфката, разбрах причината. Стана ми ясно, че когато я бях опаковал и залепвал, съм бил надрусан до уши: всички тези пластове от вестници, облепени с цяла голяма ролка подсилена опаковъчна лепенка, ми се бяха сторили като разумна предпазна мярка, когато бях подплашен и замаян от тревата, но сега, когато бях отново в стаята си, в трезвата светлина на следобеда, картината изглеждаше така, като че ли е била увита и опакована от луд и/или безпризорен — усукана в обвивките си като мумия; количеството на опаковъчната лепенка беше такова, че тя вече дори не изглеждаше правоъгълна; дори ъглите бяха заоблени. Взех най-острия кухненски нож, който можах да намеря, и започнах да режа лепенката в единия ъгъл, първоначално предпазливо, от страх, че ножът може да се плъзне и да повреди картината, после все по-енергично. Но бях успял да срежа само донякъде една част от триинчовото покритие, а ръцете ми почваха да се уморяват, когато чух, че Ксандра се прибира, прибрах картината обратно в калъфката и я залепих отново към задната страна на таблата на леглото, решен да изчакам момент, когато двамата ще отсъстват по-дълго време.

Борис ми беше обещал, че двамата ще вземем две от останалите дози ЛСД веднага, когато мислите му се върнат към обичайното си състояние, както се изрази той; сподели с мен, че все още се чувствал малко отнесен, виждал как се движат фигурите, оформени от дървесните шарки на покрития му с фурнир чин в училище, и че първите няколко пъти, когато пушил трева, това го отпращало на истинско ново „пътешествие“.

— Звучи малко прекалено — казах аз.

— Не, супер е. Мога да го прекъсна веднага, щом пожелая. Мисля си, че трябва да го направим на детската площадка — допълни той.

— Може би на Деня на благодарността.

Изоставената детска площадка беше мястото, на което вземахме „екстази“ всеки път — освен първия, когато Ксандра заблъска по вратата на спалнята ми, молейки ни да й помогнем да оправи пералнята, което ние, разбира се, не успяхме да направим, но онези четиридесет и пет минути, прекарани с Ксандра в пералното помещение, точно по време на върховия ефект на дрогата, направо ни сринаха жестоко.