Дона Тарт - Щиглецът

— Бих могъл да я удуша — обади се внезапно Борис.

— Какво? — попитах стреснато, защото бях доловил само думата „удуша“ и несъмнено зловещия му тон.

— Дръглива, шибана пачавра. Така ме вбесява! — Борис ме побутна по рамото. — Какво ще кажеш, Потър? Не ти ли се иска да изтриеш онази присмехулна усмивка от лицето й?

— Ами… — казах, след като бях помълчал стъписано; това явно беше подвеждащ въпрос. — Какво е пачавра?

— Горе-долу същото като курва.

— О!

— Така де, кого си мисли, че лъже.

— Правилно.

Последва тежко мълчание, което се проточи толкова, че се замислих дали да не стана, за да пусна някаква музика, но не можах да реша каква. Нещо жизнерадостно би било неуместно, а пък последното, което ми трябваше, бе да го раздразня допълнително с нещо мрачно и потискащо.

— Ъъъ — започнах след прилично дълга според мен пауза. — След петнайсет минути започва „Война на световете“.

— Ще й дам аз на нея една война на световете — каза заканително Борис. После стана.

— Къде отиваш? — попитах аз. — В „Двете М“ ли?

Борис се намръщи.

— Смей се ти — каза той с горчивина, нахлузвайки своя „советский“ шлифер. — А твоя баща, ако не плати на онзи тип, го чакат „Три П“?

— Три „П“ ли?

— Пистолет, пътна злополука, или полет от покрив — заяви Борис и се изкиска по славянски злокобно.

Питах се дали това не беше нещо от някакъв филм. Три „П“? Откъде му беше хрумнало пък това? Въпреки че бях се справил доста добре с пропъждането на мислите за събитията от следобеда, Борис успя да ме подплаши сериозно с последната си забележка, и в продължение на повече от час седях на долния етаж, гледайки „Война на световете“ с изключен звук, заслушан в бръмченето на машината за лед и плющенето на вятъра в чадъра във вътрешния двор. Попър, доловил настроението ми, беше също толкова изнервен и непрекъснато излайваше рязко, скачайки от дивана, за да провери откъде идват различните шумове около къщата — така че, когато малко след свечеряване във входната алея действително навлезе кола, той се хвърли към вратата и вдигна такава врява, че ме изплаши почти до смърт.

Но се оказа, че е просто баща ми. Дрехите му бяха изпомачкани, изглеждаше изтощен и в не особено добро настроение.

— Татко? — все още бях толкова надрусан, че гласът ми прозвуча странно и прекалено отнесено.

Той спря на най-долното стъпало на стълбата и ме загледа.

— Вкъщи дойде някакъв човек, господин Силвър.

— О, така ли? — попита баща ми с доста непринуден тон. Но стоеше съвсем неподвижно, отпуснал ръка на перилото.

— Каза, че се опитвал да се свърже с теб.

— Кога дойде? — попита той и се насочи към дневната.

— Към четири следобед, струва ми се.

— Ксандра тук ли беше?

— Не съм я виждал.

Баща ми постави ръка на рамото ми и като че ли се замисли за миг.

— Ами тогава — каза той, — ще ти бъда благодарен, ако не й кажеш нищо за това.

Забелязах, че остатъкът от джойнта на Борис беше все още в пепелника. Той проследи погледа ми, взе угарката и я подуши.

— Помислих си, че надушвам нещо — каза той и я пусна в джоба на сакото си. — Миришеш доста, Тио. Откъде намирате това нещо?

— Всичко наред ли е?

Очите на баща ми бяха малко зачервени и блуждаеха.

— Разбира се — отвърна той. — Просто отивам горе, трябва да се обадя на този-онзи.

Миришеше силно на застоял тютюнев дим и на жасминовия чай, който пиеше постоянно — навик, придобит междувременно от китайските бизнесмени в салона за бакара: от това потта му придобиваше остър, чужд мирис. Докато го гледах как се качва към горната площадка на стълбите, видях как вади от джоба си угарката от джойнта и я прокарва замислено под носа си.

Когато вече бях горе, в стаята си, а Попър, все още неспокоен, крачеше недоволно наоколо — мислите ми се насочиха към картината. Досега се бях гордял с идеята си за калъфа от възглавница зад таблата на леглото, но сега осъзнах колко глупаво беше да държа изобщо картината в къщата — не че имах други възможности, освен ако не решах да я скрия някъде в контейнера за отпадъци през няколко къщи оттук (който не бе изпразван нито веднъж, откакто живеех във Вегас) или в някоя от пустеещите къщи от другата страна на улицата. В дома на Борис тя нямаше да бъде на по-сигурно място, отколкото у нас, а не познавах никой друг, комуто можех да се доверя. Единственото друго възможно място беше училището ми — и тази идея не беше добра, но макар да знаех, че трябва да има по-добър вариант, не можех да се сетя за такъв. От време на време в училище имаше проверка на шкафчетата, а сега — тъй като през Борис бях свързан с Котку — вероятно се бях превърнал в някоя от онези отрепки, към които би се насочила една произволна проверка. И все пак, ако някой откриеше картината в моето шкафче — било то директорът, или господин Детмарс, страховитият треньор на баскетболния отбор, или дори някое от невъоръжените наемни ченгета от охранителните фирми, които довеждаха от време на време, за да сплашват учениците — все пак щеше да е по-добре, отколкото да я намерят татко или господин Силвър.