Дона Тарт - Щиглецът

— Охо! И ти си нюйоркчанин! Познавам по говора, така ли е?

— Така е.

— Момче от Манхатън, предполагам. Прав ли съм?

— Да — потвърдих, питайки се какво точно е доловил в гласа ми. Досега не ми се беше случвало някой да познае, че съм от Манхатан само като ме чуе как говоря.

— Ей, виж ти, аз пък съм от Канарси 103 103 Квартал в Бруклин — Б.пр. . Там съм роден и израснал. Винаги е приятно да срещнеш човек от Източното крайбрежие. Аз съм Нааман Силвър — той протегна ръка.

— Приятно ми е да се запознаем, господин Силвър.

— Господин! — той се усмихна приятелски. — Обичам възпитани деца. Вече рядко се срещат такива като теб. Евреин ли си, Тиодор?

— Не, сър — отвърнах и веднага съжалих, че не казах „да“.

— Е, ето какво ще ти кажа. Според мен всеки нюйоркчанин може да бъде приет за почетен евреин. Така виждам аз нещата. Бил ли си някога в Канарси?

— Не, сър.

— Е, навремето беше фантастично място, но сега… — той сви рамене. — Родът ми живее там от четири поколения. Дядо ми, Сол, имаше един от първите ресторанти за кашерна храна в Америка. Голям, прочут ресторант. Но го затвори още когато бях дете. После, когато баща ми почина, майка ми се пренесе заедно с нас, децата, в Джърси, за да бъдем по-близо до нейното семейство и чичо ми Хари — той постави ръка на костеливия си хълбок и ме погледна. — Баща ти тук ли е, Тио?

— Не.

— Не? — той надникна зад гърба ми, към вътрешността на къщата. — Жалко. Знаеш ли кога ще се върне?

— Не, сър — отвърнах.

— Сър. Добре звучи. Добро дете си ти. Да ти кажа, напомняш ми на мен самия, какъвто бях на твоите години. Току-що завършил обучението си в йешива 104 104 Йешива — в юдаизма — висше религиозно учебно заведение посветено на изучаването на Тората и Талмуда, както и на подготовката на равини. — Б.пр. — той вдигна ръце със златни гривни на загорелите, космати китки — и виждаш ли тези ръце? Бяха бели като мляко. Като твоите.

— Ъъ — все още стоях объркан на прага, — бихте ли искали да влезете? — Не бях уверен, че е редно да каня непознат у дома, но бях самотен и скучаех. — Можете да почакате тук, ако искате, но не знам със сигурност кога ще се прибере той.

Той отново се усмихна.

— Не, благодаря. Имам да обиколя още много места. Но ето какво, ще бъда откровен с теб, защото си добро дете. Търся си от баща ти и главницата, и горницата. Знаеш ли какво означава това?

— Не, сър.

— Е, да си жив и здрав. Не ти трябва да знаеш и се надявам никога да не разбереш. Едно само ще ти кажа, това не е добра бизнес-политика — той постави дружелюбно ръка на рамото ми. — Ако щеш вярвай, Тиодор, но аз умея да работя с хора. Не обичам да ходя по къщите и да разговарям с децата, както става сега с теб. Това не е редно. В обичайния случай бих отишъл там, където работи баща ти и бихме си поговорили кротко с него. Само че той е труден за намиране — това вероятно вече ти е ясно.

Чувах, че телефонът вътре звъни: бях почти сигурен, че е Борис.

— Май ще е по-добре да идеш да отговориш — каза любезно господин Силвър.

— Не, няма проблем.

— Върви, върви. Струва ми се, че е редно да отговориш. Аз ще чакам тук.

Обзет от нарастващо безпокойство, влязох вкъщи и вдигнах слушалката. Както и предполагах, беше Борис.

— Кой беше? — попита той. — Не е била Котку, нали?

— Не. Виж какво…

— Мисля, че е отишла при този тип, Тайлър Оловски. Имам такова странно усещане. Е, може да не е точно „при“ него. Но са си тръгнали заедно от училище, говорела с него на паркинга. Разбираш ли, през последния час са заедно — дърводелство или нещо подобно…

— Борис, съжалявам, не мога да говоря сега, ще ти се обадя по-късно, става ли?

— Ще ти повярвам, ако кажеш, че не е звънял баща ти — заяви господин Силвър, когато се върнах при вратата. Погледнах зад гърба му, към белия кадилак, паркиран пред къщата. Вътре имаше двама души — шофьорът и още един човек на седалката до него. — Не беше баща ти, нали?

— Не, сър.

— Щеше да ми кажеш, ако беше той, нали?

— Да, сър.

— Защо ли не ти вярвам?

Мълчах, защото не знаех как да отговоря.

— Няма значение, Тиодор — той отново се наведе, за да почеше Попър зад ушите. — Ще го спипам рано или късно. Нали няма да забравиш да предадеш това, което ще ти кажа? И ще кажеш, че съм се отбил?

— Да, сър.

Той насочи дългия си показалец към мен.

— Как е името ми, помниш ли?

— Господин Силвър.

— Господин Силвър, точно така. Просто проверявам.

— Какво искате да му предам?

— Предай му, че съм казал, че хазартът е за туристите — заяви той. — Не за местните жители — и ме докосна леко, съвсем леко по главата със загорялата си ръка. — Бог да те благослови.