Дона Тарт - Щиглецът

Странно бе колко бързо връзката на Борис и Котку придоби напрегнат, раздразнителен тон. Те все още се сдобряваха непрекъснато, и все така не можеха да се удържат да не се докосват, но в мига, когато отвореха уста, човек оставаше с усещането, че слуша мъж и жена, женени от петнайсет години. Заяждаха се за дребни суми, например кой бил платил последния път обяда им в някаква закусвалня в мола, и разговорите им, които успявах да дочуя, се развиваха горе-долу по следната схема:

Борис: „Какво! Та аз просто се опитвах да бъда мил с теб!“

Котку: „Е, това не беше особено мило.“

Борис (затичва се, за да я настигне): „Наистина, Котик! Честно! Просто се опитвах да се държа мило!“

Котку: [цупи се].

Борис [опитва се неуспешно да я целуне]: „Какво съм направил? Какво е станало? Защо вече не ме харесваш?“

Котку: [мълчи]

Проблемът с Майк, чистача на басейни — съперникът на Борис в любовта — отпадна благодарение на крайно уместното решение на Майк да встъпи в редиците на бреговата охрана. Доколкото знаех, Котку продължавала да говори с часове по телефона с него всяка седмица, което, кой знае защо, не безпокоеше Борис („Тя просто се опитва да му вдъхне увереност, нали разбираш“). Затова пък беше смущаващо да се наблюдават проявите му на силна ревност към нея в училище. Знаеше програмата й наизуст и в секундата, когато часът свършеше, хукваше да я намери, като че ли подозираше, че може да му измени в час по „Испански за работното място“, или нещо подобно. Един ден, след училище, когато бях сам с Попчик у дома, той ми се обади и попита:

— Да познаваш някакъв тип на име Тайлър Оловски?

— Не.

— Той е в твоята група по американска история.

— Съжалявам, групата е голяма.

— Добре, виж какво — можеш ли да разбереш нещо за него? Например къде живее?

— Къде живее ? Това нещо свързано с Котку ли е?

Внезапно — за моя голяма изненада — отекна звънецът на вратата: четири тържествени удара на камбана. Откакто бях пристигнал в Лас Вегас, никой не бе звънял на входната ни врата, нито веднъж. Борис също бе чул звънеца по телефона.

— Какво става? — попита той. Кучето тичаше в кръг и лаеше като обезумяло.

— Има някой пред вратата.

— Пред вратата ? — На нашата пуста улица, без съседи, където никой не събираше боклука и нямаше дори улично осветление, това беше забележително събитие. — Кой може да е?

— Не знам. После ще ти се обадя.

Вдигнах Попчик — който направо беше изпаднал в истерия — и (докато той риташе и скимтеше, борейки се да се измъкне) успях да отворя вратата с една ръка.

— Я виж ти — разнесе се приятен глас с акцент от Източното крайбрежие. — Какъв дребен симпатяга.

Взирах се, примигвайки срещу ярката следобедна светлина, в един много висок, много загорял, много слаб мъж на неопределена възраст. Приличаше донякъде на човек, който не пропуска участие в родео, донякъде на провалил се ресторантски музикант. Авиаторските му очила със златни рамки имаха стъкла, преливащи във виолетово в горната част; носеше бяло спортно сако над червена каубойска риза със седефени копчета и черни джинси, но основното, което забелязах у него, беше косата му: отчасти тупе, отчасти присадена или залепена, подобна на нишки от фибростъкло и с тъмнокафявия цвят на вакса за обувки от онези, които се продават в тенекиени кутии.

— Хайде, пусни го! — каза той, сочейки с глава Попчик, който все още риташе и се опитваше да се освободи. Гласът на мъжа беше плътен, държеше се спокойно и дружелюбно; ако изключим акцента, беше въплъщение на тексасец, чак до ботушите. — Остави го да потича, нямам нищо против. Обичам кучета.

Когато пуснах Попчик, човекът се наведе да го потупа по главата — стойката му напомняше на върлинест каубой край лагерен огън. Колкото и странен да бе видът на новодошлия, заради косата и така нататък, не можех да не се възхитя на естественото му, непринудено поведение.

— Да, да — каза той. — Страхотен дребосък. Такъв си, да! — загорелите му бузи, напомнящи на спаружени, изсъхнали ябълки, се покриха със ситни бръчици. — Имам си трима у дома. Малки пинчове.

— Моля?

Човекът се изправи; после ми се усмихна, разкривайки равни, ослепително бели зъби.

— Мини-пинчери — поясни той. — Невротични дребни копеленца, дъвчат всичко из къщата и го правят на парцали, когато ме няма, но ги обичам. Как се казваш, малкият?

— Тиодор Декър — отвърнах, питайки се кой ли е той.

Човекът отново се усмихна; очите зад леко затъмнените стъкла на авиаторските очила бяха малки и проблясваха весело.