Дона Тарт - Щиглецът

Картината в калъфа беше допълнително увита в няколко пласта хартия за рисуване, закрепена с лепенки — качествена хартия, специално обработена против стареене и пожълтяване, бях я взел от кабинета по рисуване в училище — а най-отдолу имаше двоен слой чист бял памучен плат, за да защитава повърхността й от химикали, които биха могли да се съдържат в хартията (не че имаше такива). Но аз бях вадил картината толкова често, за да я гледам — отлепяйки горната част на пакета, за да я измъкна — че хартията се беше поразкъсала, а лепенките вече не се залепваха. След като полежах на леглото няколко минути, загледан в тавана, аз станах и извадих една много голяма ролка подсилена лепяща лента за опаковане, която бе останала от пренасянето ни, а после отлепих калъфката от задната страна на таблата.

Беше прекалено голямо — прекалено силно изкушение: да я държа в ръце и да не я погледна. Измъкнах я бързо и почти незабавно почувствах как ме обгръща топлото й сияние — това беше нещо като музика, сладка, скрита нежност, необяснима по друг начин освен като дълбоко, вълнуващо кръвта усещане, че всичко е наред; така бавно и уверено бие сърцето, когато си до човека, с когото се чувстваш обичан и в безопасност. Картината грееше, излъчваше сила и онази свежест, която познавах от утринната светлина в старата ми спалня в Ню Йорк, ведра и спокойна, но и ободряваща, светлина, в която всичко придобиваше ясни очертания, и същевременно изглеждаше по-очарователно и фино, отколкото беше в действителност — и още по-прекрасно в спомените ми, защото беше част от невъзвратимото минало: и грейналите тапети, и глобусът на „Ранд Макнали“ 107 107 Американско издателство, специализирано в публикуване на карти, атласи и пътеводители, предлага и глобуси, както и транспортен софтуер и навигация. — Б.пр. в полусянката.

Малка птичка; жълта птичка. Отърсвайки се от унеса си, аз я пъхнах обратно в кърпата, увита в пластове хартия, увих я допълнително в две-три (четири? пет?) спортни страници от старите вестници на баща ми, а после — импулсивно, много целеустремено в своя предизвикан от наркотика порив — започнах да я облепвам с лентата за опаковане, докато не се виждаше вече дори една печатна буква и цялата огромна ролка не свърши. Никой нямаше да може вече да отвори този пакет просто така. Дори с нож, при това остър нож, не само с ножици, отварянето на пакета би отнело доста време. Накрая, когато приключих — пакетът приличаше на някаква странна, гигантска какавида от научнофантастичен филм — пъхнах мумифицираната картина заедно с калъфката от възглавница в чантата си с учебниците, и я поставих в леглото, под завивките, близо до краката си. Раздразнен, Попър изсумтя и се размърда, за да направи място за нея. Колкото и дребен и смешен да беше, той все пак можеше да лае яростно и приемаше мястото си до мен като своя територия; и аз знаех, че ако някой отвореше вратата на спалнята, докато спях — дори този някой да беше Ксандра или баща ми, а Попър нямаше слабост към нито един от двамата — той щеше да скочи и да вдигне тревога.

Онова, което бе започнало като успокоителна мисъл, отново се преобразяваше в страхове от взломове и непознати. Въздухът, минаващ през климатика, беше толкова студен, че започнах да треперя; а когато затворих очи, установих, че напускам тялото си — издигам се нагоре бързо като изпуснат балон — но се стрясках, тръпка преминаваше по цялото ми тяло и отварях очи. Затова се стараех да държа очите си затворени и да си припомням онова стихотворение на Харт Крейн, доколкото можех — не помнех много, но дори отделните думи като „чайка“, „движение“, „суматоха“ и „зора“ носеха в себе си нещо от поезията на въздушните пространства и спадовете от високо към ниско; и точно когато се унасях, се озовах в някакъв властен, сетивен спомен за тесния, ветровит, миришещ на изгорели автомобилни газове парк близо до някогашния ни апартамент, край Ийст Ривър, отгоре, някак откъснат от всичко, се носеше ревът на уличното движение, докато реката течеше бързо, завихряйки се така във водовъртежи и объркващи течения, че понякога сякаш течеше в две различни посоки.

Тази нощ не спах много и когато стигнах до училище и прибрах картината в шкафчето си, бях толкова изтощен, та дори не забелязах, че устната на Котку (която пак се умилкваше около Борис, като че ли нищо не се беше случило) беше подпухнала. Едва когато чух как Еди Рисо, грубиян от по-горните класове, я пита: „Да не е било камион?“, забелязах, че някой я беше фраснал яко по лицето. Тя се мотаеше наоколо, кискаше се малко нервно, и обясняваше на всички, че се ударила в отваряща се врата на кола, но с такъв смутен тон, който (поне според мен) съвсем не звучеше убедително.