Дона Тарт - Щиглецът

Въпреки че всичко ме болеше и ме тресеше отново, повървях още, през няколко преки, опитвайки се да пропъдя изтръпването и слабостта от краката си, спомена за упоритото, неспирно подрусване на автобуса. Накрая обаче студът ме победи, и аз спрях такси; можех спокойно да се кача на автобус, пътят беше не повече от половин час, право по Пето Авеню до Гринич Вилидж, само че след три денонощия в автобуса не можех да понеса мисълта, че ще се подрусвам отново в автобус, дори да беше само за минута.

Доста се притеснявах от мисълта, че ще се изтърся в дома на Хоуби без предупреждение — беше ми много неудобно, защото от доста време вече не поддържахме връзка, по моя вина, не по негова; бях престанал да отговарям на писмата му. Това беше в известен смисъл естествено развитие; от друга страна, небрежното предположение на Борис („Стар педал“?) ми бе подействало, отблъсквайки ме незабележимо от Хоуби, и аз не бях отговорил на последните му две-три писма.

Чувствах се зле; чувствах се отвратително. Макар че пътуването беше кратко, трябва да съм задрямал на задната седалка, защото когато шофьорът спря колата и попита:

— Тук става ли? — аз подскочих стреснато, полагайки усилия да си спомня къде се намирам.

Магазинът — забелязах това, докато таксито се отдалечаваше — беше затворен, потънал в мрак, като че ли не бе отварян никога през цялото време на моето отсъствие от Ню Йорк. По витрините се бе наслоила мръсотия, а когато надникнах вътре, видях, че някои от мебелите са покрити с чаршафи. Нищо друго не се беше променило, само старите книги и дребните предмети — мраморните папагали, миниатюрните обелиски — бяха покрити с по-дебел пласт прах.

Сърцето ми се сви. Стоях на улицата минута-две, които ми се сториха много дълги, преди да събера смелост да натисна звънеца. Стори ми се, че стоя цяла вечност и се вслушвам в далечното ехо, въпреки че вероятно не бе изминало почти никакво време; почти се бях убедил, че в къщата няма никой (а какво щях да правя? Да се върна пеш до Таймс Скуеър, да намеря някой евтин хотел или да се предам на ченгетата, които издирваха избягали деца?), когато вратата се отвори внезапно и аз се озовах лице в лице не с Хоуби, а с някакво момиче на моята възраст.

Беше тя — Пипа. Все така дребничка (бях станал много по-висок от нея) и слаба, но изглеждаше далеч по-здрава в сравнение с последния път, когато я бях видял, лицето й се беше позакръглило; имаше много лунички; а и косата й беше някак различна, като че ли беше израснала наново с различен цвят и плътност, не беше вече червеникаворуса, а с по-тъмен, ръждивочервен цвят и малко твърда и непокорна, като на леля й Маргарет. Беше облечена като момче, по чорапи, със стари джинси и прекалено широк пуловер, но освен всичко това се беше накичила и с оранжево-розов раиран шал, какъвто би носила някоя изкукуригала бабичка. Смръщила чело, учтива, но сдържана, тя ме погледна недоумяващо със златистокафявите си очи: за нея бях непознат.

— С какво мога да ви помогна? — попита тя.

„Забравила ме е“, мислех потресено. Как бих могъл да очаквам, че ще ме помни? Беше изминало много време; знаех, че и аз съм се променил. Беше все едно да видиш човек, когото си смятал за мъртъв.

И тогава — стъпвайки тежко по стълбите, зад нея, в изпоцапани с боя леки памучни панталони и жилетка, развлечена на лактите — се появи Хоуби. „Подстригал се е“, беше първата ми мисъл; косата му беше много по-къса и по-бяла, отколкото си я спомнях. По лицето му беше изписано леко раздразнение; за миг сърцето ми отново се сви, защото реших, че и той няма да ме познае, но тогава той отстъпи рязко назад и възкликна:

— Боже мили!

— Аз съм — казах бързо. Боях се, че ще затвори вратата под носа ми. — Тиодор Декър. Помните ли?

Пипа бързо вдигна поглед към него — беше ясно, че разпозна името ми, макар да не бе познала мен — и приятелската изненада, изписала се по лицата им, ме стъписа толкова, че аз се разплаках.

— Тио — прегръдката му беше силна, родителска, и така бурна, че аз се разплаках още по-силно. После той постави ръка на рамото ми, тежка, закотвяща ръка, въплъщение на сигурност и авторитет; и вече ме водеше навътре, към работилницата, сред мътно проблясващата позлата и богатите дървесни аромати, за които бях мечтал, нагоре по стълбите към отдавна изгубената за мен дневна с плюша, вазите и бронзовите фигури.

— Прекрасно е да те видя отново — казваше той, и: — Изглеждаш разбит — и: — Кога се върна? — и: — Гладен ли си? — и: — Божичко, колко си пораснал! — и: — Каква коса! Като на Маугли, момчето от джунглата! — и (това вече със загрижен тон): — Да не би да ти е задушно тук? Да отворя ли някой прозорец? — и, когато Попър надникна от торбата: — Ха! А кой е това?