Дона Тарт - Щиглецът

Пипа се разсмя, вдигна Попър и го остави да се сгуши в ръцете й. От температурата ми се виеше свят — пламтях и излъчвах топлина като реотаните на електрическа печка, люшках се като кораб без котва — бях дотолкова извън себе си, че дори не се притесних от сълзите си. Единственото, което изпитвах, беше облекчение, че съм тук, чувствах само препълненото си до болка сърце.

Когато се върнахме в кухнята, се оказа, че има гъбена супа — не бях гладен, но тя беше топла, а аз бях премръзнал до смърт — и докато ядях (Пипа седеше с кръстосани крака на пода и си играеше с Попчик, размахвайки помпона на бабешкия си шал под носа му, Попър/Пипа, как не ми беше направило впечатление сходството на имената им?) аз му разказах малко, объркано, за смъртта на баща си и за онова, което се беше случило. Докато Хоуби ме слушаше, скръстил ръце на гърдите си, изражението му ставаше все по-тревожно, и челото му се смръщваше все по-упорито.

— Трябва да й се обадиш — каза той. — На жената на баща си.

— Но тя не му е жена! Просто живееха заедно! И изобщо не я е грижа за мен.

Той поклати твърдо глава.

— Няма значение. Трябва да й се обадиш и да й кажеш, че с теб всичко е наред. Да, трябва — каза той, повишавайки тон, за да отхвърли опитите ми да възразя. — Никакво „но“. Обаждаш се незабавно. Точно сега — Пипс — в кухнята имаше старомоден телефон, монтиран на стената, — хайде, ела да излезем за малко оттук.

Въпреки че Ксандра беше горе-долу последният човек на земята, с когото исках да говоря — особено след като бях претършувал спалнята й и бях откраднал парите й от бакшиши — облекчението ми от това, че се бях добрал дотук, беше толкова голямо, че бих направил всичко, което поискаше от мен Хоуби. Набирайки номера, си казах, че тя сигурно няма да отговори (у нас звъняха толкова много адвокати и събирачи на дългове, през цялото време, че тя много рядко отговаряше на повиквания от непознат телефон). Затова бях учуден, когато вдигна слушалката при първото позвъняване.

— Оставил си вратата отворена — каза тя почти веднага с обвинителен тон.

— Какво?

— Оставил си кучето да излезе. Избягал е — не мога да го намеря никъде. Сигурно го е блъснала кола или нещо подобно.

— Не — взирах се неотклонно в чернотата отвън, в настлания с тухли вътрешен двор. Валеше, капките потропваха тежко по стъклата на прозорците — първият истински дъжд, който виждах от почти две години насам. — Той е с мен.

— О — каза тя, като че ли с облекчение. После, с по-остър тон: — Къде си ти? Някъде с Борис?

— Не.

— Говорих с него — звучеше така, като че ли се беше надрусал до ушите. Не искаше да ми каже къде си. Знам, че знае — макар че там, при нея, беше още рано сутринта, гласът й беше хрипкав, като че ли беше пила или плакала. — Би трябвало да пусна подир теб ченгетата, Тио. Знам, че ти си откраднал парите и другите неща.

— Да, също както ти си откраднала обиците на майка ми.

— Какво…

— Онези, с изумрудите. Принадлежали са на баба ми.

— Не съм ги откраднала — тя вече говореше гневно. — Как смееш? Лари ми ги подари , даде ми ги, след като…

— Да. След като ги открадна от майка ми.

— Хм, извинявай, но майка ти е мъртва.

— Да, но не беше, когато той открадна обиците й. Случи се горе-долу година преди смъртта й. Тя се свърза със застрахователната компания — казах и повиших глас, за да възпра опита й да каже нещо. — Подаде и молба в полицията.

Не знаех дали това с полицията отговаря на истината, но можеше и да го е направила.

— Ъъъ… ти сигурно не си чувал, че съществува такова нещо като „собственост, придобита по време на брака.“

— Да, а ти вероятно не си чувала за такова нещо като „неотчуждаема наследствена вещ“. При това вие с баща ми дори не бяхте женени. Не е имал право да ти ги даде.

Мълчание. Чух как изщраква със запалката в другия край на линията, как вдишва уморено дима.

— Виж какво, хлапе. Мога ли да ти кажа нещо? Не е за парите, честно. Или за кокаина. Въпреки че мога да ти кажа с абсолютна сигурност, че не съм правила такива неща, когато бях на твоите години. Мислиш се за много печен и така нататък, но си тръгнал по лош път, ти и онзи, как му беше името. Да, да — сега тя извиси глас, за да ме надвика — аз също го харесвам, но това момче е голяма беля.

— Ти ги разбираш тези работи.

Тя се засмя мрачно.

— Знаеш ли какво, хлапе? Стигала съм дотам да се боцкам няколко пъти — и наистина разбирам. Той ще свърши в затвора веднага щом навърши осемнайсет и съм готова да се обзаложа, че и ти ще се озовеш там с него. Искам да кажа, не мога да те виня — тя отново повиши глас, — обичах баща ти, но той със сигурност не беше стока, а от това, което ми е казвал, съдя, че и майка ти не е била стока.