Дона Тарт - Щиглецът

— Тио — той потупа долната си устна, — на колко години си?

— Петнайсет. Петнайсет и половина.

— Ами — той явно се чудеше как да зададе въпроса — какво става с дядо ти?

— О! — казах аз безпомощно след кратко мълчание.

— Говорил ли си с него? Той знае ли, че няма къде да отидеш?

— О, мамка му — думите се изплъзнаха неволно; Хоуби вдигна ръка, с което искаше да каже, че няма нужда да се притеснявам, — ти не разбираш. Искам да кажа… не знам, може би има Алцхаймер или нещо подобно, но когато му се обадиха, той дори не поиска да говори с мен.

— Така че — Хоуби облегна тежко брадичка на ръката си и ме загледа като недоверчив учител — ти не си разговарял с него.

— Не — искам да кажа, не и лично… тогава беше дошла една жена, да помага… — Лайза, приятелката на Ксандра (грижовна, вървеше все по петите ми, изразявайки кротки, но все по-настоятелни и угрижени изисквания да бъде уведомено „семейството“) по едно време се беше оттеглила в един ъгъл, за да избере номера, който й бях дал — и затвори телефона с такова изражение, че Ксандра се бе разсмяла за първи и последен път същата вечер.

— Та какво стана с тази жена? — попита Хоуби във възцарилото се мълчание, с глас, който обикновено се използва при общуване с душевноболен пациент.

— Така. Ами… — аз потрих лицето си с ръка; цветовете в кухнята бяха прекалено ярки; чувствах се замаян, неспособен да овладея положението — предполагам, че е отговорила Дороти, Лайза каза после, че отвърнала „окей, почакайте“ — дори не нещо от рода на „О, не!“, „Как се е случило?“ или „Какъв ужас!“ — просто „почакайте, сега ще го повикам“, а после дядо ми се обадил и Лайза му разказала за катастрофата, а той отвърнал „Ами… съжалявам“, но с някакъв такъв тон , разказваше Лайза. Нямало „Мога ли да направя нещо“, нито пък „кога е погребението“, нищо подобно. Само нещо от рода на „благодаря, че се обадихте, много мило от ваша страна, довиждане“. Искам да кажа — аз можех да я предупредя — допълних притеснено, когато Хоуби не каза нищо. — Защото, така де, те наистина не обичаха баща ми — наистина не го обичаха — Дороти му е втора майка и двамата се мразеха от първия ден, но той не се разбираше и с дядо Декър…

— Добре, добре. Спокойно…

— … освен това, знаеш ли, баща ми е имал някакви неприятности като малък, може цялата история да е свързана с това — бил е арестуван, но не знам за какво… честно, не знам за какво, но те изобщо не искаха да имат вземане-даване с него, откакто ги помня, а никога не са искали да имат нещо общо и с мен…

— Спокойно! Аз не се опитвам да…

— … защото, кълна се, аз почти не съм ги виждал, изобщо не ги познавам, но те нямат причини да ме мразят… а и не може да се каже, че дядо ми е някакъв супер готин тип, всъщност поведението му към баща ми беше доста оскърбително…

— Шшшт… стига с това сега! Не искам да те притискам, просто трябва да знам… не, слушай сега — каза той, докато аз се опитвах да го надговоря, махвайки с ръка, за да отхвърли думите ми, както би пропъдил муха от масата.

— Адвокатът на майка ми е тук, в града. Ще дойдеш ли с мен, за да се видя с него? Не — обясних аз, когато видях, че той смръщва вежди, — не такъв адвокат, който те защитава в съда, а от онези, които управляват пари. Разбираш ли, аз разговарях с него по телефона, преди да замина.

— Окей — заяви влизащата Пипа — усмихната, с бузи, зарозовели от студа, — какво му е на това куче? Никога ли не е виждало кола?

Яркочервена коса; зелена плетена шапка; това, че я виждах на ярка дневна светлина, ми подейства като шок, сякаш ме заляха със студена вода. Вървеше с леко накуцване, вероятно останало след взрива, но и в него имаше някаква лекота, като в подскоците на скакалец, като специфичната, грациозна прелюдия към танцова стъпка; а пък се беше увила в толкова пласта дрехи заради студа, че приличаше на пъстра какавида с крака.

— Вие като котка — обясняваше тя, докато развиваше безбройните си шарени шалове, а Попчик танцуваше в краката й, захапал края на каишката си. — Винаги ли издава такива странни звуци? Искам да кажа, мине ли някое такси и — хоп! скача във въздуха, все едно че държах хвърчило на въженце. Хората си умираха от смях. Да — тя се наведе, взе кучето и потърка главата му с кокалчетата на пръстите си — ти имаш нужда от баня, нали? Малтийска болонка ли е? — вдигна тя поглед към мен.

Аз закимах ожесточено, притиснал опакото на ръката си към устата, за да потисна една кихавица.

— Обичам кучета — аз почти не чувах какво говореше тя, толкова бях зашеметен от очите й, срещнали моите. — Имам една книга за кучета и съм запомнила всички породи, които се споменават в нея. Ако можех да имам голямо куче, бих избрала нюфаундленд, като Нана от „Литър Пан“, а ако трябва да избирам малко… е, мнението ми се променя постоянно. Обичам всички малки териери, особено „Джак Ръсел“, те са винаги толкова забавни и дружелюбни, когато ги срещам по улицата. Но пък познавам и един прекрасен басенджи. А пък онзи ден се запознах с един страхотен пекинез. Наистина съвсем дребен и много интелигентен. В Китай можели да ги притежават само членове на императорската фамилия. Те са много древна порода.