Дона Тарт - Щиглецът

— Малтийските болонки също са стара порода — изграчих, доволен, че имам какво да кажа. — Били са селекционирани в древна Гърция.

— Затова ли си я избра? Защото породата е древна?

— Ъъъ… — потиснах кашлицата си.

Тя казваше нещо друго — на кучето, не на мен — но аз бях отново нападнат от пристъп на кихане. Хоуби напипа бързо онова, което беше най-близо една салфетка от масата — и ми я подаде.

— Добре, това е достатъчно — каза той. — Лягай си веднага. Не, не — каза той, когато се опитах да му върна салфетката, — задръж я. А сега ми кажи — той огледа мръсната ми чиния с разления чай и подгизналата филия, — какво да ти донеса за закуска?

Между кихавиците свих безгрижно, по руски рамене — жест, който бях възприел от Борис: „каквото и да е“.

— Добре тогава, щом нямаш нищо против, ще ти направя овесена каша. По-леко ще е за гърлото ти. Нямаш ли чорапи?

— Ъъъ… — тя се занимаваше с кучето — с пуловер с цвета на горчица и коса като есенно листо; нейните цветове се смесваха и преливаха в ярките цветове на кухнята; ябълки на жилки, греещи в една жълта купа, острият, звънък отблясък на сребърната кана за кафе, в която Хоуби държеше четките си.

— Пижама? — продължаваше Хоуби. — Не? Ще видя дали няма да намеря нещо на Уелти. А когато свалиш тези неща, аз ще ги сложа за пране. Хайде, изчезвай — каза той и ме тупна по рамото така неочаквано, че аз подскочих.

— Аз…

— Можеш да останеш тук. Толкова дълго, колкото искаш. И не се безпокой, ще отида да се видя с твоя адвокат и всичко ще бъде наред.

Капнал, треперещ, аз се упътих надолу по тъмния коридор и се пъхнах отново под завивките, които бяха тежки и леденостудени. В мириса на стаята се прокрадваше влага, и макар че имаше много интересни неща за гледане — два грифона от теракота, викториански мънистени бижута и дори една кристална топка — тъмнокафявите стени със своята суха плътност, напомняща на какао, ме просмукваха до кости с гласа на Хоуби, а и с гласа на Уелти, дружелюбно кафяво, което ме насищаше докрай и ми говореше със старомодна топлота, така че, докато се люшках в яркоцветните си, трескави сънища, аз се чувствах обгърнат и защитен от присъствието им, а Пипа хвърляше едно изцяло свое, трептящо, пъстро сияние, и аз мислех объркано за алени есенни листа и искри, отхвърчащи от огньове в тъмното, а също и за картината си, как би изглеждала на такъв богат, тъмен, поглъщащ светлината фон. Жълта перушина. Тъмночервен проблясък. Блестящи черни очи.

Събудих се, подскачайки стреснато — ужасен, размахах ръце, мислех, че отново съм в автобуса и някой измъква картината от сака ми — и видях Пипа, която вдигаше сънливото куче, косата й сияеше по-ярко от всичко друго в стаята.

— Съжалявам, но той трябва да излезе — каза тя. — Не кихай върху мен.

Изправих се с усилие на лакти.

— Извинявай, здрасти — казах глупаво, избърсвайки лицето си с ръкав; после допълних: — По-добре съм.

Нейните вълнуващи, златистокафяви очи обходиха стаята.

— Скучно ли ти е? Искаш ли да ти донеса цветни моливи?

— Цветни моливи ли? — бях озадачен. — Защо?

— Е, за да рисуваш с тях…

— Ами…

— Няма проблем — каза тя. — Може просто да кажеш „не“.

И излезе бързо с Попчик, подтичващ по петите й, оставяйки след себе си лъх на канелена дъвка, а аз забих лице във възглавницата, смазан от мисълта за собствената си глупост. Въпреки че по-скоро бих умрял, отколкото да го кажа някому, аз се тревожех, че прекалената употреба на наркотици може да е увредила мозъка и нервната ми система, а може би дори и душата ми по някакъв необратим и може би трудно забележим начин.

Докато лежах, обзет от тези тревоги, мобилният ми телефон изписука: „Познай къде съм? На басейна в «MGM» . Страхотно!!!!“

Примигнах и отвърнах: „Борис?“

„Да, съм аз!“

Какво правеше той там?

„Добре ли си?“, отвърнах.

„Да, само мн ми се спи! Смъркахме, човече, жестоко !

Последва ново изписукване:

«Страшен кеф. Голям купон. Ти? В подлезите ли живееш?»

«Ню Йорк Сити», отвърнах. «Болен, лежа. Защо си в «MGM» ?»

«Тук съм с КейТи и Амбър и другите!!!» и после, секунда по-късно: «Знаеш ли за един коктейл на име «Уайт Ръшън»? Страхотен вкус, само името не е много готино за питие.»

Някой почука.

— Добре ли си? — попита Хоуби, надниквайки през полуотворената врата. — Да ти донеса ли нещо?

Оставих телефона настрана.

— Не, благодаря.

— Е, тогава ми кажи, когато огладнееш, моля те. Има купища храна, хладилникът е така натъпкан, че едва успявам да затворя вратата, имахме гости за Деня на благодарността — какъв е този шум? — попита той и се озърна.