Дона Тарт - Щиглецът

И все пак бях благодарен, че учех толкова много, защото насилието, което упражнявах над мозъка си, не ми даваше възможност да се отдавам на размисли. Срамът, който ме измъчваше, беше още по-разяждащ поради това, че корените му бяха неясни: не знаех защо се чувствам така опетнен, безполезен и не на място — знаех само, че се чувствам именно така, и че всеки път, когато вдигнех поглед от учебниците, имах чувството, че от всички страни се надига тинеста вода и заплашва да ме залее.

Тези усещания се дължаха отчасти на картината. Съзнавах, че нищо добро няма да излезе от по-нататъшното й задържане, а същевременно разбирах, че съм я държал прекалено дълго при себе си, за да проговоря сега. Рисковано бе да се доверя на господин Брейсгърдъл. Положението ми беше прекалено нестабилно; той и без това вече напираше да ме изпрати в интернат. А когато обмислях — нещо, което се случваше често възможността да споделя с Хоуби, се отплесвах във всевъзможни теоретични сценарии, кой от кой по-невероятни.

Щях да дам на Хоуби картината, той щеше да каже: „Е, голяма работа“ и по някакъв начин (имах логистични проблеми да си представя тази част) щеше да се погрижи за нея, или да се обади на свои познати, или да му хрумне страхотна идея как да постъпи, или нещо, и нямаше да се притесни или ядоса, и може би всичко щеше да бъде наред?

Или: Щях да дам картината на Хоуби, а той щеше да се обади на полицията.

Или: Щях да дам картината на Хоуби, а той щеше да я прибере за себе си и после да каже: „Какво, да не си се побъркал? Картина ли? Не знам за какво говориш.“

Или: Щях да дам картината на Хоуби, той щеше да кимне и да придобие съчувствено изражение, да ми каже, че съм постъпил правилно, а после, веднага щом излезех от стаята, щеше да се обади на собствения си адвокат и аз щях да бъда отпратен в интернат или приют за малолетни престъпници (с или без картината повечето ми сценарии обикновено завършваха там).

Но несъмнено най-голямата част от измъчващото ме безпокойство бе свързана с баща ми. Знаех, че нямам вина за смъртта му, и все пак, на някакво залегнало в мозъка на костите, ирационално и съвършено непоклатимо ниво знаех също, че съм виновен. Като се има предвид колко студено му бях обърнал гръб в последния стадий на отчаянието му, фактът, че беше лъгал, губеше значението си. Може би той е бил наясно, че имам възможността да платя дълговете му — този небрежно споменат от господин Брейсгърдъл факт ме преследваше непрестанно. В сенките зад настолната лампа теракотените грифони на Хоуби се взираха в мен с мънистените си стъклени очи. Дали си е мислел, че съзнателно съм се отказал да му помогна? Че съм искал да умре? Нощем го виждах в сънищата си пребит, преследван из паркинги на казина, и неведнъж се будех стреснато и го виждах, седнал на стола до леглото ми, да ме наблюдава безмълвно, а огънчето на цигарата му да припламва в мрака. „Но нали ми казаха, че си мъртъв“, казвах на глас, преди да осъзная, че него го няма.

Без Пипа в къщата цареше мъртвешка тишина. Неизползваните представителни стаи миришеха леко на влага, като мъртви листа. Мотаех се там, оглеждах вещите й, питах се къде е тя, какво прави, и се стараех упорито да съхранявам връзката си с нея посредством такива несигурни нишки като червеникав косъм в каналчето на ваната или смачкан на топка чорап под дивана. Но колкото и да ми липсваше нейното гъделичкащо нервите присъствие, самата къща ми действаше успокояващо, с присъщите си сигурност и уют: стари портрети, слабо осветени коридори, шумно тиктакащи часовници. Сякаш бях постъпил като юнга на „Мари Селест“. Докато се движех сред застоялото мълчание, сред езерцата от сенки и дълбоките слънчеви локви, старите дъски поскърцваха под краката ми като корабна палуба, а едва доловимият шум на движението по Шесто Авеню се разбиваше подобно на вълни край ушите ми. А докато седях горе, замаян и неразбиращ, над диференциални уравнения, закона на Нютон за охлаждането и независими вариантни стойности, „използвахме факта, че «τ» е константа, за да елиминираме нейната дериватна стойност“, присъствието на Хоуби на долния етаж беше за мен като котва, приятелска, стабилизираща тежест: успокоявах се, когато чувах почукването на чукчето му да долита отдолу, от съзнанието, че той е там, долу, и работи, без да бърза, прехвърляйки сечива, лепила и разноцветни късове дърво.

Докато живеех у семейство Барбър, липсата на джобни пари бе за мен постоянен източник на безпокойство; това, че непрекъснато трябваше да се обръщам към госпожа Барбър, за да ми даде пари за обяд, за ползване на лабораторията в училище и за разни други дребни разходи, пораждаха тревоги и опасения, напълно несъразмерни с незначителните суми, които тя ми предоставяше, без да се замисли. Но издръжката, която получавах сега от господин Брейсгърдъл, ми помагаше да не се чувствам толкова неудобно, задето се бях натрапил без предупреждение в домакинството на Хоуби. Можех да плащам сметките на Попчик при ветеринаря, а за това отиваше едно малко състояние, защото той имаше лоши зъби и някаква лека форма на „сърдечен червей“ — доколкото ми беше известно, Ксандра нито веднъж не му беше давала хапчета, нито пък го беше водила да му слагат инжекции, през цялото време, което прекарах във Вегас. Можех освен това да плащам и собствените си сметки при зъболекаря, които бяха значителни (шест пломби, десет адски часа на зъболекарския стол), както и да си купя лаптоп и айфон и да си осигуря зимните дрехи и обувки, от които имах нужда. И, въпреки че Хоуби отказваше да приеме пари за пазар, аз все пак излизах и купувах бакалски стоки, за които плащах сам: мляко, захар и прах за пране от „Гранд Юниън“, но по-често ходех до селския пазар на Юниън Скуеър, откъдето пазарувах диви гъби и сочни, червени ябълки, хляб със стафиди — дребни удоволствия, които сякаш го радваха, за разлика от големите пакети прах за пране „Тайд“, които той поглеждаше тъжно и отнасяше в килера, без да каже и дума.