Дона Тарт - Щиглецът

Всъщност, на тези вечери, колкото и приятни и интересни да бяха гостите на Хоуби, аз постоянно се безпокоях, че ще се появи някой, който ще си спомни, че ме е виждал у семейство Барбър. Чувствах се гузен, задето не бях се обадил на Анди; но след онова, което се случи при срещата ми с баща му на улицата, повече се срамувах да призная, че отново съм се появил в града и отново нямам свой дом.

А и — колкото и незначително да бе това — все още се притеснявах от спомена за първата ми поява в дома на Хоуби. Той никога не бе разказвал историята в мое присъствие — как се бях появил на прага му — най-вече защото съзнаваше, че това ме смущава, но все пак го бе споделил с този-онзи; не че го обвинявах, историята беше наистина прекалено интересна, за да не я разкажеш.

— Това е напълно в стила на Уелти — казваше госпожа ДеФрийс, близка приятелка на Хоуби, която търгуваше с акварели от деветнайсети век и освен предпочитание към колосани дрехи и силни парфюми проявяваше и слабост към ласки и прегръдки, а имаше и обичая на старите дами да ти държи ръката или да я потупва, докато разговаряте. — Защото, скъпи, Уелти имаше точно обратното на агорафобия — агорамания . Обичаше хората, разбираш ли, обичаше пазарните площади, суматохата там, пазарлъците, стоките, разговорите, размените. Там откриваше мъничка част от Кайро, какъвто го помнеше от момчешките си години, винаги съм казвала, че сигурно би бил напълно доволен, ако можеше да шляпа насам-натам по чехли и да продава килими на някой „сук“. Той имаше дарба за антиквар, разбираш ли — можеше да прецени кое за кого е подходящо. В магазина му влизаха хора без намерение да купуват каквото и да било, може би дори само за да се скрият от дъжда, той им предлагаше чаша чай и преди да си тръгнат, те оставяха поръчка за маса за хранене, която да бъде изпратена в Де Мойн. Или пък влизаше някой студент, за да позяпа, и Уелти веднага измъкваше някоя малка, евтина литография. И всички бяха доволни, знаеш ли. Той съзнаваше, че не всеки е в състояние да влезе и да купи нещо голямо и забележително — беше въпрос на съчетаване, на намиране на подходящия дом за всеки предмет.

— Е, и хората му вярваха — намеси се Хоуби, появил се с шерито на госпожа ДеФрийс и своето уиски. — Той винаги казваше, че именно дефектът му го е направил добър търговец и аз си мисля, че имаше нещо вярно в това. „Симпатичният инвалид“. Няма скрити користни цели. Винаги наблюдава отвън, отстрани.

— О, Уелти никога не е бил „извън“ каквото и да било — отбеляза госпожа ДеФрийс, поемайки чашата с шери, като при това потупа сърдечно Хоуби по ръкава — малката й ръка с подобна на пергамент кожа блестеше от брилянти. — Той винаги беше в самото сърце на събитията, милият, с онзи негов смях, и никога не се оплакваше от нищо. Така или иначе, скъпи — продължи тя, обръщайки се към мен, — не се съмнявай, Уелти е знаел отлично какво върши, когато ти е дал този пръстен. Защото, като ти го е дал, той те е изпратил право тук, при Хоуби, разбираш ли?

— Така е — казах — и веднага изпитах нужда да стана и да отида в кухнята, дотолкова ме обезпокои тази подробност. Защото, разбира се, той не ми беше дал само пръстена.

Нощем, в старата стая на Уелти, която сега беше моя стая, но старите му очила и писалки все още си стояха в чекмеджетата на бюрото, лежах буден, вслушвах се в шумовете, долитащи откъм улицата, и се терзаех. Когато бях във Вегас, ми бе минавало през ум, че ако баща ми или Ксандра открият картината, може и да не разберат какво представлява, поне не веднага. Но Хоуби нямаше да се заблуди. Отново и отново си представях различни сценарии, според които се прибирах, заварвайки Хоуби да ме чака с картината в ръце — „какво е това?“ — а не съществуваха общи приказки и извинения, с които бих могъл да посрещна или омаловажа подобна катастрофа; и когато се отпусках на колене и посягах под леглото, за да докосна калъфката (от време на време опипвах така, слепешком, за да се убедя, че тя още е там), я пипвах бързо и отдръпвах ръка, сякаш докоснал прекалено нагорещена чиния с храна в микровълновата печка.

Пожар в къщата. Посещение на хора от фирма за борба с вредители. Голямото червено лого „ИНТЕРПОЛ“ на сайта „Изчезнали произведения на изкуството“. Ако някой се постараеше да направи връзката, то пръстенът на Уелти беше сигурно доказателство, че съм бил в близост с картината. Вратата на стаята ми беше толкова стара и нестабилна на пантите, че дори не се затваряше както трябва; налагаше се да я подпирам с една тежка желязна фигурка. Ами ако, тласнат от някакъв непредвидим импулс, Хоуби решеше да се качи горе и да почисти? Несъмнено, това сякаш не беше в стила на разсеяния и доста неспретнат Хоуби, когото познавах — „Не, не се сърди, ако разхвърляш, никога не влиза в стаята ми, освен за да смени чаршафите и да избърше прах“, беше писала Пипа, което ме подбуди да смъкна незабавно всички завивки и чаршафи от леглото си и да прекарам четиридесет и пет минути в трескаво бърсане на всичко наоколо — грифоните, кристалната топка, таблата на леглото — с една чиста тениска. Бърсането на прах скоро се превърна в моя мания — дотолкова, че ходех да си купувам кърпи за бърсане, въпреки че къщата на Хоуби беше пълна с такива неща; не исках той да ме види , че бърша, надявах се само, ако надникне в стаята ми, в съзнанието му да не се появи думата „прах“.