Дона Тарт - Щиглецът

— Виж какво, аз никога не бих се оплаквал от парамедици — каза Хоуби. — Бях действително впечатлен от хората, които идваха, когато Джулиет се разболя. Просто се радвам, че са открили картините, преди да пострадат сериозно, би могло да бъде истинска… Тио? — обърна се той внезапно към мен, принуждавайки ме да вдигна поглед от чинията си. — Добре ли си?

— Съжалявам. Просто съм уморен.

— Нищо чудно — каза дружелюбно господин Амстис. — Ще влезеш — успокои ме той с тон, който подсказваше, че всеки идиот би могъл да влезе, а после, обръщайки се отново към Хоуби, продължи: — Повечето от тези подготвителни курсове за колеж дори не заслужават това име, нали, Марта? Просто попрехвалени гимназии. Голяма мъка, докато влезеш, а после се оказва детска игра. Така е в наши дни с децата — достатъчно е да участват, да присъстват, и веднага очакват награда. Всички печелят. Знаеш ли какво казал един от студентите на Марта наскоро? Кажи им, Марта. Хлапето идва при нея след лекцията, иска да поговорят. Всъщност не би трябвало да казвам „хлапе“, говорим за вече защитил бакалавърска степен студент. И знаеш ли какво й казал?

— Харолд — обади се госпожа Амстис.

— Казал, че се притеснява за резултатите от теста си, искал съвет от нея. Защото имал проблеми да помни разни неща. Какво ще кажеш, връх, нали? Бакалавър по американска история — който има проблеми да помни разни неща !

— Е, Бог ми е свидетел, че и аз имам проблеми със запомнянето — каза непринудено Хоуби, ставайки, за да отнесе чиниите, и смени темата на разговора.

Но късно същата вечер, когато съпрузите Амстис си бяха тръгнали и Хоуби спеше, аз продължавах да седя в стаята си, взирайки се през прозореца към улицата, заслушан в тежкото скърцане на камионите, които се движеха след два часа сутринта по Шесто Авеню и се опитвах да се убедя сам, че нямам повод за паника.

Но как иначе да реагирам? Бях стоял с часове пред лаптопа си, прехвърляйки се бързо от статия на статия — като че ли бяха стотици — в „Льо Монд“, „Дейли Телеграф“, „Таймс ъв Индия“, „Ла Република“, езици, на които не можех да чета — като че ли всички вестници по света пишеха за това. Извън присъдите се налагаха и убийствени парични санкции: двеста хиляди, половин милион долара. Нещо по-лошо: собственицата на къщата също беше обвинена, защото картините бяха открити под покрива й. А това означаваше, че най-вероятно Хоуби също щеше да пострада — и то доста по-тежко от мен. Жената, пенсионирана козметичка, твърдеше, че не подозирала за присъствието на картините в дома й. Но Хоуби? Търговец на антикварни предмети? Нямаше да има значение това, че ме бе приел, нищо неподозиращ, от добросърдечие. Кой щеше да му повярва, че не е знаел нищо?

Мислите ми се мятаха ту нагоре, ту надолу, като в кошмарно пътуване с увеселително влакче. „Въпреки че тези крадци са действали импулсивно и дори да нямат криминално досие, тяхната неопитност няма да ни разколебае в желанието те да бъдат наказани съгласно буквата на закона“. Един от коментаторите, в Лондон, споменаваше моята картина заедно със спасения Рембранд: „… привлече вниманието ни към други ценни произведения, които са все още в списъка на изчезналите, особено към «Щиглецът» на Карел Фабрициус, рисувана през 1654 година, уникална според аналите на изкуството и съответно безценна…“

Затворих лаптопа и после, малко схванат от дългото седене, се наместих в леглото и изгасих лампата. Все още пазех пликчето с хапчета, което бях откраднал от Ксандра — стотици, с различен цвят и размери, според Борис до едно обезболяващи, но макар че понякога баща ми спеше от тях като пън, го бях чувал да се оплаква и че са го държали буден през нощта, и затова — след като в продължение на час и повече лежах, парализиран от притеснение и нерешителност, мятах се в леглото и чувствах, че ми се гади — аз запалих отново лампата и започнах да се ровя в чекмеджето на нощното шкафче за пликчето, после избрах две различни на цвят хапчета, едно жълто и едно синьо, надявайки се, ако едното не успее да ме приспи, другото да свърши работа.

„Безценна“. Обърнах се с лице към стената. Спасеният Рембранд беше оценен на четиридесет милиона долара. Но четиридесет милиона бяха все пак цена.

Навън, на булеварда, пожарна коля изпищя и надигна вой, отзвучаващ бавно в далечината. Коли, камиони, смеещи се на висок глас двойки, излизащи от баровете. Докато лежах буден, представяйки си успокояващи картини, като сняг или звезди над пустиня, аз се надявах да не съм объркал нещо, смесвайки хапчетата, та да умра от отравяне, и правех всичко по силите си да се вкопчвам в единственият утешителен факт, който бях измъкнал от четенето онлайн: че е практически невъзможно да се открие крадена картина, докато някой не се опита да я продаде или премести, и че именно затова били залавяни само двайсет процента от крадците на произведения на изкуството.