Дона Тарт - Щиглецът

Можех да върша онова, което се изискваше от мен. Правил го бях и преди: главата ми се изпразваше и аз се принуждавах да продължавам напред. Четири сутрини седмично ставах в осем, вземах душ във ваната с крака като лъвски лапи, която бе в банята до спалнята на Пипа (завесата около душа беше с нарисувани глухарчета, ароматът на ягодовия й шампоан ме обвиваше присмехулно в изпарения, в които навсякъде ми се привиждаше усмивката й). После — рязко приземяване — излизах от облака пара, обличах се мълчаливо в стаята си и — след като влачех известно време Попчик по улиците наоколо, а той се стрелкаше насам-натам и джафкаше ужасено — надниквах в работилницата, казвах „довиждане“ на Хоуби, нарамвах раницата си и вземах метрото за две спирки до центъра.

Повечето обучаващи се по тази програма избираха по пет-шест курса, но аз се ориентирах към минимума — четири: история на изкуството, френски, въведение в европейското кино и руска литература в превод. Имах желание да се запиша за изучаване на разговорен руски, но можех да започна с встъпителното ниво — „Руски 101“ — едва през есента. Хладно, машинално, аз се явявах навреме в час, отговарях, когато ме заговаряха, изпълнявах онова, което ми бе възложено, и тръгвах да се прибирам. Понякога се хранех след часовете в евтини мексикански или италиански ресторанти около Нюйоркския университет — с флипери, изкуствени цветя, с големи телевизори, включени на спортни канали, и бира по долар в часовете, определени за продажба с намаление (но не и за мен: странно бе да се пренастройвам обратно към живота на малолетен, все едно че се връщах към детската градина и започвах отново да рисувам с пастели). После, лепнещ вътрешно от захарта в „Спрайт“-а, който сервитьорите доливаха неограничено по чашите, прекосявах пеш парка при Уошингтън Скуеър, на път към дома на Хоуби, свел глава и усилил звука на айпода си. Заради измъчващите ме тревоги (по новините продължаваха да говорят постоянно за спасения Рембранд) имах големи проблеми със заспиването, а всеки път, когато на вратата у Хоуби се позвънеше неочаквано, аз подскачах, като че ли беше избухнал страхотен пожар.

— Изпускаш много, Тио — казваше Сузана, научната ми ръководителка (говорехме си само на малки имена; всички бяхме приятели) — извънкласните занимания свързват хората от нашата програма в нещо като градски кампус. Особено по-младите сред тях. Толкова лесно е да се почувстваш изгубен.

— Ами… — тя беше права: чувствах се самотен. Осемнайсет-деветнайсетгодишните не общуваха с по-малките, а макар да имаше доста ученици на моята възраст и дори по-малки (включително и един дванайсетгодишен кльощав хлапак, за който се шушукаше, че имал коефициент на интелигентност 260), те бяха водили толкова защитен живот, грижите им бяха толкова глупави и чужди за мен, че сякаш говореха на някакъв език, който бях учил в прогимназията, но междувременно бях забравил. Живееха при родителите си, вълнуваха ги неща от рода на „крива на успеха“, изучаване на италиански в чужбина и летни стажове в ООН; побесняваха, ако запалиш пред тях цигара; бяха сериозни, добронамерени, с неувредена психика и напълно незрели. С тях можех да общувам точно толкова, колкото и с осемгодишните от близкото начално училище.

— Виждам, че си избрал френски. Клубът на изучаващите френски се събира веднъж седмично, в един френски ресторант на Юнивърсити Плейс. А във вторник ходят в „Алианс Франсез“ и гледат френски филми. Струва ми се, че това може да ти достави удоволствие.

— Може би — ръководителят на френската катедра, един възрастен алжирец, вече бе говорил с мен (беше ме стреснал, отпускайки голямата си, силна ръка върху рамото ми, бях подскочил, като че ли някой ме нападаше) и ми бе казал без излишни предисловия, че водел семинар, в който би се радвал да взема участие и аз, на тема „Корените на съвременния тероризъм, от Фронта за национално освобождение и войната за независимост на Алжир“ — ненавистно ми беше съзнанието, че сякаш всички учители знаеха кой съм и разговаряха с мен, видимо направили предварителните си проучвания, за „трагедията“, както се изразяваше преподавателката ми по европейско киноизкуство, госпожа Лебовиц („Наричай ме Рути“). И госпожа Лебовиц ме преследваше да се запиша в киноклуба, след като бе прочела есето, което бях писал за „Крадци на велосипеди“; също така беше изказала предположение, че може да ми бъде интересно в клуба по философия, в който ежеседмично се водиха дискусии по, както каза тя, Големите въпроси.