Дона Тарт - Щиглецът

И защо, в края на краищата, трябваше да се вълнувам от passé composé 134 134 (фр) минали съставни времена — Б.пр. и произведенията на Тургенев? Какво лошо имаше в това да спя до късно, придърпал завивката над главата си, а после да се шляя из притихналата къща, където в чекмеджетата откривах събирани някога миди, под писалището в дневната имаше плетени панери с натрупани в тях парчета дамаска и светлината на залеза проникваше през ветрилообразния прозорец над входната врата на тънки остриета с цвят на корал? Много скоро, между училището и работилницата, аз успях да потъна в сънливо забвение, в една видяна под друг ъгъл, като в сън, версия на предишния си живот, в която ходех по познатите ми улици, но живеех при различни обстоятелства, сред различни лица; и макар често, докато вървях пеш към училище, да мислех за предишния си, загубен живот с майка си — всичко можеше да отключи тези размисли, спирката на метрото на Канал Стрийт, осветените кофи с цветя на корейския пазар — над живота ми във Вегас сякаш се беше спуснала черна завеса.

Само понякога, в мигове, когато забравях да се контролирам, той пробиваше на такива бунтовни изблици, че аз се заковавах удивен на място, както си вървях по тротоара. По някакъв начин настоящето се беше свило и превърнало в далеч по-безинтересно място. Може би просто бях се вразумил донякъде, нямаше го вече хроничното опустошаващо великолепие на онези бурни хлапашки пиянства, когато нашето войнствено племе, наброяващо само двама, буйстваше из пустинята; може би така се порастваше, макар да не можех да си представя Борис (във Варшава, Кармиуолог, Нова Гвинея и където и да било другаде) да води този улегнал живот, бележещ прехода към зрелостта, в който се бях озовал аз. Двамата с Анди — а дори и с Том Кейбъл — бяхме обсъждали оживено плановете си какви да станем, когато пораснем, но що се отнася до Борис, понятието за бъдеще за него като че ли не надхвърляше момента на следващото хранене. Не можех по никакъв начин да си го представя как се подготвя да си изкарва прехраната или да стане полезен член на обществото. И все пак, съжителството с Борис ми даде възможността да осъзная, че животът е пълен с големи, смешно големи възможности — далеч по-големи от онези, които ни представяха в училище. Отдавна се бях отказал от опитите да му пращам съобщения и да му се обаждам; есемесите, изпратени до телефона на Котку, не получаваха отговор, домашният му телефон във Вегас беше изключен. Не можех да си представя — като се вземеше предвид обширния диапазон на странстванията му — че ще го видя отново. И въпреки това мислех за него почти всеки ден. Руските романи, които трябваше да чета за училище, ми напомняха за него; руските романи и „Седемте стълба на мъдростта“ 135 135 Автобиографична книга на Т. Е. Лорънс („Лорънс Арабски“), описваща периода от 1916 до 1918 г., бунта на арабите срещу Османската империя, когато той служи като офицер за свръзка с бунтовниците. — Б.пр. , както и долната част на Ийст Сайд — ателиетата за татуировки и магазинчетата за пирожки, мириса на марихуана навсякъде, старите полякини, кретащи с тежки пазарски торби и хлапетата, пушещи във входовете на заведенията по Второ Авеню.

И понякога — внезапно, с почти болезнена острота — аз си спомнях за баща си. Чайнатаун ми напомняше за него с фалшивия си, излинял блясък, за неговите неуловими, неразбираеми промени в настроението: огледала и аквариуми, витрини, украсени с пластмасови цветя и саксии с бамбук на щастието. Понякога, когато вървях надолу по Канал Стрийт, изпратен от Хоуби, за да му купя камък за полиране и венециански терпентин от магазина „Пърл Пейнт“, неволно се озовавах на Мълбери Стрийт, в един ресторант, който баща ми обичаше, недалеч от спирката на „Е“ линия на метрото — по осем стъпала се слизаше в приземния етаж, където на масите имаше покрита с петна мушама, и оттам си купувах хрупкави палачинки с лук, пикантно свинско — все ястия, които трябваше да соча с пръст, тъй като менюто беше написано на китайски. Когато за първи път се върнах у Хоуби, натоварен с мазни хартиени торби, неразбиращото му изражение ме бе накарало да застина на място, стоях в средата на стаята като събудил се посред съня си сомнамбул и се питах какво ли съм си мислил — със сигурност не и за Хоуби; той решително не беше от хората, които копнеят денем и нощем за китайска храна.

— О, харесва ми, харесва ми — каза припряно Хоуби, — просто никога не се сещам за такава храна.