Дона Тарт - Щиглецът

Ужасът и тревогите ми покрай картината бяха толкова големи, че донякъде хвърлиха сянката си върху пристигналото писмо: бях приет за пролетния семестър в подготвителния курс за колеж. Новината беше толкова потресаваща, че аз пъхнах плика в едно от чекмеджетата на бюрото, където то остана два дни до купа хартия за писма с монограма на Уелти, докато най-сетне събрах сили да застана на горната площадка (откъм магазина се носеше шум от енергичното стъргане на ръчно трионче) и да подвикна:

— Хоуби?

Триончето млъкна.

— Получих го.

Широкото, бледо лице на Хоуби се появи на долната площадка.

— Какво си получил? — попита той, все още погълнат от мисълта за работата си, малко разсеян, бършейки ръцете си в черната престилка, по която оставаха бели следи — а после, когато видя плика, изражението му се промени. — Това ли е, което предполагам?

Без да кажа и дума, му подадох писмото. Той погледна първо него, после мен — а след това се разсмя с онзи свой смях, който аз наричах за себе си „ирландски“, суров, изненадан от собственото си избухване.

— Браво на теб! — каза той, свали престилката си и я хвърли на перилото на стълбата. — Радвам се, че стана така, няма да се преструвам. Неприятно ми беше да мисля, че може да се наложи да си стегнеш багажа и да заминеш сам. А кога смяташе да ми съобщиш? В първия учебен ден?

Радостта му ме караше да се чувствам ужасно. На тържествената вечеря — бяхме с Хоуби и госпожа ДеФрийс в едно малко квартално италианско ресторантче, което едва успяваше да се крепи на ръба на фалита — аз се взирах в двойката, която пиеше вино на единствената друга заета маса освен нашата; и — вместо да се чувствам щастлив, както се бях надявал — изпитвах само тъпо раздразнение.

— Наздраве! — каза Хоуби. — Трудното отмина. Сега вече можеш да дишаш малко по-леко.

— Сигурно си толкова доволен — каза госпожа ДеФрийс, която цяла вечер ме беше вземала под ръка, беше притискала ръката ми към себе си и беше чуруликала възторжено. („Изглеждаш bien élégante 132 132 (фр.) твърде елегантно — Б.пр. “, беше й казал Хоуби, когато я целуна по бузата: сивата й коса беше вдигната високо на главата, през халките на диамантената й гривна беше промушена кадифена панделка.)

— Беше истински образец на старание! — каза й Хоуби. Започвах да се чувствам още по-зле, когато го чувах да разказва на приятелите си колко сериозно съм работил и каква блестяща подготовка имам.

— Е, това е чудесно. Не си ли доволен? При това стана толкова бързо! Опитай се да изглеждаш малко по-радостен, скъпи. Кога започват занятията? — обърна се тя към Хоуби.

Бях приятно изненадан да установя, че след травматичния приемен изпит програмата на подготвителния курс не беше чак толкова тежка, каквато я бях виждал в страховете си. В някои отношения беше даже най-ненатоварената образователна програма, сравнена с програмите на другите учебни заведения, които бях посещавал: нямаше отделни часове за напреднали, тормоз за полагане на изпити SAT и за университетите от „Айви Лийг“ 133 133 „Бръшлянова лига“ — първоначално име на спортната асоциация на осем елитни частни университета от североизточните щати (Браун, Кълъмбия, Корнел, Дартмут, Харвард, Принстън, Пенсилвания и Йейл), междувременно превърнало се в нарицателно за споменатите учебни заведения. — Б.пр. , нямаше убийствени изисквания по математика и за езиците — всъщност нямаше никакви изисквания. С нарастващо удивление аз се озъртах в този глупашки академичен рай, в който се бях озовал, и осъзнавах защо толкова надарени и талантливи момчета и момичета от пет градски района се бяха блъскали като луди, за да се доберат дотук. Нямаше тестове, нямаше изпити, нямаше оценки. Имаше часове, в които се учехме да съставяме проекти за соларни панели, посещавахме семинари, водени от икономисти-лауреати на Нобелова награда, а в други часове само слушахме стари записи на Тупак или гледахме епизоди от „Туин Пийкс“. Ако искаха, обучаващите се по тази програма можеха сами да съставят програмата на самостоятелното си обучение по роботика или история на компютърните игри. Избираемите предмети бяха интересни и аз имах пълна свобода на предпочитанията, от мен се искаше само да напиша у дома едно есе по предварително зададени въпроси в средата на семестъра и да представя един проект в края му. Но макар да съзнавах какъв късмет имам, не бях в състояние да се чувствам щастлив или дори благодарен за това. Като че ли бях претърпял някаква химическа подмяна на духа; като че ли киселинният баланс на психиката ми се беше променил и нещо изцеждаше непоправимо и необратимо жизнеността ми — както живите пипалца на коралите се превръщат в кост.