Дона Тарт - Щиглецът

Хоуби се разсмя.

— Лак за коса. В продължение на десетилетия. Представяш ли си? — попита той и подраска с нокът по един ръб, обелвайки черна, навита на руло люспа. — Старата красавица го е ползвала като тоалетна масичка. С годините се е натрупал като нов слой политура. Нямам представа какво слагат в тези неща, но свалянето им беше истински кошмар, особено на онези лакове от петдесетте и шейсетте години. Щеше да е наистина интересна вещ, ако тя не беше унищожила покритието. Единственото, което можем да направим, е да го почистим отгоре така, че да се вижда дървото и може би да го лъснем леко с восък. И все пак, прекрасна старинна работа, нали? — каза той с топлота, плъзгайки пръст отстрани по раклата. — Погледни извивките на крачетата, шарката на дървото, фигурите — виждаш ли, тук и тук, колко внимателно са съчетавани линиите?

— Ще го разглобиш ли?

Въпреки че Хоуби не обичаше да предприема такива ходове, аз обичах драматизма на хирургическото разчленяване и последвалото го възстановяване на някоя мебел — припряната работа, която трябваше да бъде свършена преди лепилото да започне да засъхва, приличахме на лекари, опериращи апандисит по спешност на борда на кораб.

— Не — той почука скрина с кокалчетата на пръстите си, приближавайки ухо към дървото, — струва ми се, че никъде не е гнило, но има увреждания на релсите — допълни той, опитвайки се да издърпа едно чекмедже, което заяде с изскърцване. — Така става, когато ги държиш претъпкани с боклуци. Ще поправим чекмеджетата — той издърпа докрай чекмеджето, правейки гримаса, когато дърво застърга по дърво, — ще рендосаме местата, където заяждат. Виждаш ли издутината? Най-добре ще е да изстържем отвътре жлеба, което ще го поразшири, но ми се струва, че няма да ни се наложи да изваждаме старите релси от сглобките — помниш какво правихме с онзи дъбов шкаф, нали? Но — той плъзна пръст по ръба на скрина — махагонът е нещо различно. Така е и с ореха. Учудващо е колко често се реже дърво там, където всъщност няма проблем. А пък линиите на махагона са така нагъсто разположени, особено когато е толкова стар, че действително е по-добре да не се рендосва другаде освен на местата, където е абсолютно необходимо. Малко парафин на релсите и ще бъде като нов.

И така времето се изнизваше. Дните толкова си приличаха, че аз почти не забелязвах преминаването на месеците. Пролетта премина в лято, влага, миризма на отпадъци, улиците се изпълниха с хора, дивите орехи се разлистиха, с тъмни, богати корони; а после лятото бе изместено от есента, студена и самотна. Нощем четях „Евгений Онегин“ или се задълбочавах в някоя от многото книги на Уелти за мебели (любимата ми беше един прастар двутомник, със заглавие „Мебелите «чипъндейл»: оригинали и фалшификати“) или дебелата, изпълваща ме с наслада „История на изкуството“ на Джансън. Макар понякога да работех в приземния етаж с Хоуби по шест-седем часа без прекъсване, почти без да разменим и дума, аз никога не се чувствах самотен, стоплен от неговото внимание: удивлявах се, че друг възрастен човек освен майка ми може да проявява такова разбиране, да бъде толкова наясно, така настроен на една и съща вълна с мен. Голямата разлика във възрастта будеше между нас известна неловкост; в отношенията ни имаше известна официалност, поколенческа дистанцираност; и все пак, между нас в работилницата се беше установила връзка, подобна на телепатия, по силата на която аз му подавах необходимото ренде или длето още преди да е попитал. „Лепено с епоксидна смола“ беше неговото определение за немарлива работа и за евтините вещи изобщо; беше ми показвал немалко оригинални мебели, чиито сглобки бяха останали недокосвани в продължение на двеста и повече години, докато при много съвременни мебели те бяха прекалено стегнати, натягаха прекалено дървото, ставаха причина то да се пука, не му даваха възможност да диша. „Никога не забравяй, човекът, за когото всъщност работим, е онзи, който ще реставрира тази мебел след още двеста години. Той е човекът, когото искаме да впечатлим.“ Когато предстоеше да лепи частите на някаква мебел, моето задължение беше да приготвя точните стеги, да поставя всяка на подходящото място, докато той подреждаше прецизно отделните части по реда на сглобките — такава беше старателната подготовка за същинското лепене и свързване, когато трябваше да действаме трескаво през няколкото минути, които имаме преди засъхването на лепилото, ръцете на Хоуби — уверени като на хирург, вземаха бързо точно необходимата част, ако се случеше да се объркам, а моята работа се свеждаше предимно до държане на частите притиснати една към друга, когато той нагласеше стегите (не само обичайните стеги, но и ексцентричният подбор от предмети, които той ползваше за същата цел, като например пружини от матраци, щипки, стари гергефи, вътрешни гуми от велосипеди и — вместо тежести — торбички от пъстра басма, пълни с пясък, или най-различни произволно грабнати предмети, като оловни фигурки за подпиране на врати и железни касички). Когато нямаше нужда от помощник, аз премитах стърготините, подреждах сечивата по местата им, и — ако нямаше какво друго да се прави — с удоволствие просто си седях и го гледах как точи длетата си или огъва дървесни плоскости на пара, над вряща на котлона вода. „Боже мили, долу вони!“, беше ми писала Пипа. „Изпаренията са ужасни, как издържаш?“ Но аз обичах тази миризма — ободряващо отровна — и до̀сега с дървото под пръстите ми.