Дона Тарт - Щиглецът

— Та значи, мислиш, че умееш да псуваш, „майор“? — попита той веднъж добросърдечно, вдигайки глава от шахматната дъска, поставена в един ъгъл на работилницата, където двамата с Хоуби играеха понякога следобед. — Давай, засрами ме.

И аз заизливах такъв зашеметяващ поток от мръсотии, че дори Хоуби — който не разбираше нито дума — се бе облегнал назад, притискайки със смях ръце към ушите си.

Един мрачен следобед, скоро след началото на първия ми есенен семестър в колежа, бях сам у дома, когато Гриша се отби, за да остави някакви мебели.

— Ей, майор — каза той, изстрелвайки една угарка от цигара между покритите си с белези палец и показалец. — Покажи, че можеш да бъдеш полезен. Ела да помогнеш с този боклук в камиона — за Гриша всички мебели бяха „боклук“.

Хвърлих поглед зад гърба му, към камиона.

— Какво карате? Тежко ли е?

— Ако беше тежко, скакалец такъв, теб ли щях да викам?

Внесохме вещите — огледало с позлатени краища, опаковано във вата; голям свещник; комплект столове за трапезария — и когато всичко бе разопаковано, Гриша се облегна на един бюфет, по който Хоуби работеше (след като първо го пипна с пръст, за да се убеди, че не лепне) и запали една от своите „Кул“. — Искаш ли една?

— Не, благодаря.

Всъщност ми се пушеше, но се опасявах, че Хоуби ще долови мириса.

Гриша размаха ръката си с мръсни нокти, пропъждайки цигарения дим.

— Е, с какво се занимаваш? — попита той. — Искаш ли да ми помагаш днес следобед?

— Как да ти помагам?

— Зарежи тая твоя книга с голите жени („История на изкуството“ от Дженсън) и ела с мен до Бруклин.

— За какво?

— Трябва да закарам някои от тези боклуци на склад, един помощник ще ми дойде добре. Трябваше да ми помага Майк, но бил болен . Ха! „Джайънтс“ играха снощи и изгубиха, той беше заложил доста на тях. На бас, че лежи у дома в Инуд с махмурлук и насинено око.

По целия път до Бруклин, в натъпкания с мебели камион, Гриша държа непрекъснат монолог за положителните качества на Хоуби от една страна и за това как той съсипва бизнеса на Уелти — от друга.

— Почтен човек в един непочтен свят? При това — живеещ като отшелник? Боли ме ето тук, сърцето ме боли, като го гледам как хвърля пари през прозореца всеки ден. Не, не — той вдигна мърлява длан, защото аз се опитах да кажа нещо, — разбирам, онова, което той върши, иска време — реставрации, работа на ръка, като Старите Майстори. Той е човек на изкуство — не бизнесмен. Но обясни на мен, моля, защо плаща склад в „Нейви Ярд“, в Бруклин, вместо да пораздвижи инвентара и да си плати някоя сметка? Неща, които Уелти е купувал на търгове — а нови и нови пристигат всяка седмица. Магазинът горе е натъпкан до тавана! Той седи върху цяло състояние — ще му трябват сто години, за да разпродаде всичко! Хората надничат по витрините — с пари в ръка — искат да купят нещо — извинете, мадам, разкарайте се! Магазинът е затворен! А той си седи долу с дърводелските си сечива, и губи десет часа, за да издяла едно ей толкова мъничко — той показа размера с палец и показалец — парче дърво за някакъв шибан стол на някаква бабичка.

— Да, но си има и клиенти. Ето, миналата седмица продаде един куп неща.

— Какво? — попита гневно Гриша и извърна рязко глава, откъсвайки очи от пътя, за да ме погледне. — Продал ли? На кого?

— На семейство Фоугъл. Отвори магазина заради тях — те купиха един шкаф за книги, шахматна масичка…

Гриша се намръщи.

— Тези хора. Така наречените му приятели . Знаеш ли защо купуват от него? Защото знаят, че той няма да им поиска висока цена — „отваря по предварителна уговорка“, ха! За него щеше да е по-добре, ако държеше магазина затворен пред тези лешояди. Искам да кажа — той се блъсна с юмрук по гърдите — ти ме познаваш. Хоуби ми е като роднина. Но — той потри три пръста в стария, познат ми от Борис жест, „пари, пари!“ — нищо не разбира от бизнес. Готов е да даде последния си парцал, последния си залък на всеки лъжец и мошеник. Ще видиш сам — скоро, след четири-пет години, ще фалира и ще остане на улицата, ако не си намери кой да му върти магазина.

— И кой например би могъл да върши това?

— Ами… — той сви рамене — например някой като братовчедка ми Лидия. Тази жена е в състояние да продаде вода на давещ се.

— Трябва да му кажеш. Знам, че той иска да намери някого.

Гриша се разсмя цинично.

— Лидия? Да работи на това бунище? Слушай — Лидия продава злато, часовници „Ролекс“, диаманти от Сиера Леоне. Вземат я от дома й с „Линкълн Таун кар“. Бели кожени панталони… палто от визон, дълго до земята… ноктите й ей толкова дълги. Няма начин жена като нея да седи по цял ден в някакъв магазин за стари вещи сред прах и боклуци.