Дона Тарт - Щиглецът

Бях само на няколко преки от сградата, в която се намираше някогашният ни апартамент: и докато гледах надолу по Петдесет и седма улица, светла и позната, озарена възможно най-красиво от слънчевите лъчи, чиито златисти отблясъци отскачаха от прозорците, аз си казах: Голди! Хосе!

Тази мисъл ме накара да ускоря крачка. Беше сутрин — единият от двамата трябваше да е на смяна, или дори и двамата заедно. Така и не бях изпратил онази картичка от Вегас, която им бях обещал: щяха да се радват да ме видят, да ме наобиколят, да ме прегръщат и да ме тупат по гърба, да изслушат с интерес разказа ми за всичко, което се беше случило, включително и за смъртта на баща ми. Щяха да ме поканят отзад, в служебното помещение, можеше да повикат и Хендърсън, управителя, да ми разкажат всички нови клюки за обитателите на сградата. Но когато завих зад ъгъла, сред спрели коли и рев на клаксони, на половин път към следващата пресечка видях, че сградата е обгърната отвсякъде от скеле, а по прозорците са налепени някакви служебни съобщения.

Спрях, потресен. После — отказвайки да повярвам — пристъпих още по-наблизо и останах на място, ужасен. Вратите в стил „ар деко“ бяха изчезнали, и — на мястото на мрачното, прохладно фоайе с лъснатия под и ламперията, на която се повтаряха мотивите с лъчистото слънце — пред мен зееше пещера с чакълен под, от която работници с каски изкарваха с ръчни колички строителни отпадъци.

— Какво става тук? — попитах някакъв тип с каска, толкова мръсен, че сякаш мръсотията бе попила в кожата му, който се гушеше гузно встрани и сърбаше кафето си.

— Какво да става?

— Аз… — когато отстъпих назад и вдигнах глава, видях, че промяната не е само във фоайето — бяха изтърбушили цялата сграда, така че се виждаше чак задният двор; глазираната мозайка по фасадата беше съхранена, но прозорците бяха пусти и прашни, зад тях нямаше нищо. — Някога живеех тук. Какво се е случило?

— Собствениците продадоха сградата — той крещеше, за да надвика пневматичните чукове във фоайето. — Последните обитатели се изнесоха преди няколко месеца.

— Но… — гледах празната обвивка, после надникнах вътре, сред прахта и строителните отпадъци, осветени с прожектори — мъже крещяха, от тавана висяха кабели. — Какво правят те?

— Тук ще има луксозни апартаменти. Ще струват над пет милиона всеки — ще има басейн на покрива — представяш ли си?

— Боже мили!

— Да, човек би си казал, че защото е стара, сградата е защитена от закона, нали? Хубава стара сграда — вчера разчиствах с пневматичен чук мраморната стълба, която водеше нагоре от фоайето, помниш ли я? Наистина жалко. Иска ми се да можеше някак да я измъкнем цяла. В наши дни рядко се вижда такъв качествен мрамор, хубав, едновремешен мрамор. И все пак… — той сви рамене. — Това е градът, какво да се прави.

После той се развика нагоре на някого — някакъв човек, който спускаше отгоре с въже кофа, пълна с пясък — а аз продължих, натъжен, точно под прозорците на някогашната ни дневна, или по-скоро това, което бе останало от нея, сякаш след бомбардировка, прекалено потиснат, за да погледна нагоре. „На сигурно място е, малкият“, беше казал Хосе, вдигайки куфара ми на най-горната полица в склада. Някои от обитателите, като например старият господин Лиополд, бяха живели в сградата повече от седемдесет години. Какво ли беше станало с него? Ами с Голди, с Хосе? Или — в този ход на мисли — с Чинция? Чинция, която винаги чистеше на десетина места за по няколко часа, и работеше в сградата само по няколко часа седмично, допреди няколко мига изобщо не се бях сещал за Чинция, но всичко тук бе изглеждало толкова солидно, толкова непроменимо, цялата социална структура на сградата, средище, където винаги можех да се отбия, да поздравя, да се видя с някои хора, които да ми разкажат какво се е случвало там. Хора, които бяха познавали майка ми. Хора, които бяха познавали баща ми.

И колкото повече се отдалечавах, толкова повече се разстройвах при мисълта за загубата на едно от малкото сигурни и непроменими пристанища на този свят, чието съществуване бях приемал като нещо естествено: познати лица, възторжени поздрави: hey manito ! Защото се бях надявал, че поне този последен крайъгълен камък на миналото ще бъде на старото си място. Странно бе да си кажа, че никога няма да успея да благодаря на Хосе и на Голди за парите, които ми бяха дали — и че по волята на съдбата нямаше да мога да им кажа, че баща ми е загинал: защото нима познавах някой друг, който го бе познавал? Или би проявил интерес към разказа ми? Имах чувството, че дори тротоарът може да се разцепи под краката ми и аз да пропадна от Петдесет и седма улица в някаква бездна, в която ще продължа да падам безкрай.