Дона Тарт - Щиглецът

— Боже — казах после, — не мога да повярвам. Не знам какво да кажа.

— Съжалявам, че го изтърсих така, на улицата — Плат потърка брадичката си. — Нещо май презеленя.

„Презеленя“ — така казваше господин Барбър. Нещо ме прободе, когато си спомних как господин Барбър се ровеше из чекмеджетата в стаята на Плат и ме питаше искам ли да остана сам. „Адска работа е тази, която се случи, Боже мили.“

— И баща ти ли? — попитах и примигнах, като че ли някой току-що ме бе събудил рязко от дълбок сън. — Правилно ли чух?

Той се огледа, после вирна брадичка с маниер, който възкреси за миг онзи арогантен Плат, когото помнех, погледна часовника си и попита:

— Хайде, нали ще ми отделиш малко време?

— Ами…

— Да пийнем по нещо — каза той и отпусна ръка на рамото ми така тежко, че аз трепнах. — Знам едно спокойно местенце на Трето Авеню. Какво ще кажеш?

Седяхме в почти празния бар — прочуто навремето заведение с дъбова ламперия, вмирисано на мазнината, с която приготвяха хамбургерите, със знаменца на университетите от „Айви Лийг“ по стените, а Плат говореше малко объркано и толкова монотонно, че ми беше трудно да следя мисълта му.

— Татко — започна той, вперил очи в своя джин с лайм: напитката на госпожа Барбър. — Всички се притеснявахме да говорим за това — но… Баба ни го наричаше „химически дисбаланс“. Биполярно разстройство. Първият случай, или пристъп, наричай го, както искаш, получил в юридическия факултет на Харвард — първата година, така и не успял да стигне до втората. Всички тези негови налудничави планове и пристъпи на ентусиазъм… държал се агресивно в часовете, изказвал се неуместно, бил започнал да пише някаква епична поема с размерите на цял том за китоловния кораб „Есекс“, която се оказала просто куп глупости, а после момчето, с което делял стая и което вероятно му е въздействало по-уравновесяващо, отколкото някой е можел да предположи, заминало за един семестър в чужбина, в Германия и… ами така. Наложило се дядо ми да се качи на влака, да отиде в Бостън и да го прибере. Бил арестуван, защото запалил огън пред статуята на Самюъл Елиът Морисън 139 139 Контраадмирал Самюъл Елиът Морисън (1887-1976) — американски историк, преподавал история в Харвард в продължение на 40 години, получава „Пулицър“ за една от многото си книги, посветени на историята на мореплаването. — Б.пр. на Комънуелт Авеню, и възпрепятствал полицая, който пристигнал да го прибере.

— Знаех, че е имал проблеми. Но не подозирах, че става дума за нещо такова.

— И така… — Плат впери поглед в питието си, после пресуши чашата на един дъх. — Това е било преди аз да се родя. Нещата се променили, когато се оженили с мама и вземал известно време редовно лекарствата си, но баба ни никога не му се доверяваше докрай след всички онези истории.

— Какви истории?

— Е, разбира се, ние, внуците й, се разбирахме чудесно с нея — каза той припряно. — Но ти нямаш представа какви проблеми им е създавал татко, когато е бил по-млад… пропилял купища пари, имало ужасни скандали, гневни пристъпи, някакви ужасни проблеми с непълнолетни момичета… плачел, извинявал се, а после пак всичко започвало отново… Баба ни винаги го е обвинявала за инфаркта на дядо ми — двамата се карали в офиса на дядо и… бум! Но вземаше ли си лекарствата, беше същинско агънце. Чудесен баща… ами — сам знаеш. Държеше се чудесно с нас, децата.

— Беше прекрасен. Поне по времето, когато го познавах.

— Да — Плат сви рамене. — Можеше да бъде такъв. След като се оженил за мама, известно време го давал кротко. После… не знам какво е станало. Направил някакви ужасно ненадеждни инвестиции — това било първият признак. После започнал да притеснява разни познати, обаждайки се посред нощ в къщите им, такива работи. После изпаднал в романтичен захлас по някаква студентка, която стажувала в офиса му — момиче, чиито родители мама познавала. Било много тежко.

По някаква причина се трогнах дълбоко, когато го чувах как говори за госпожа Барбър като за „мама“.

— Никога не съм знаел за тези неща — казах.

Плат се смръщи: отчаяно, примирено изражение, което извади на преден план приликата му с Анди.

— Ние самите почти не знаехме нищо… ние, децата — каза той с горчивина, влачейки пръст по покривката на масата. — „Татко не е добре“ — това беше единственото, което ни казваха. Разбираш ли, бях на училище, когато са го откарали в болницата, а и не ми позволяваха да говоря с него по телефона, казваха, че се чувствал прекалено зле, и в продължение на цели седмици аз си мислех, че е мъртъв и не искат да ми го кажат.