Дона Тарт - Щиглецът

Той спря камиона и изключи двигателя. Намирахме се пред масивна сива сграда в пустеещ район край брега на реката, пусти парцели и авторемонтни работилници — гангстерите във филмите винаги закарват на такива места човека, когото искат да убият.

— Лидия… Лидия е секси — каза замислено Гриша. — Дълги крака… цици… и на лице я бива. Има голям хъс за живот. Но за този бизнес не е необходима някаква лъскава личност като нея.

— А каква?

— Човек като Уелти. У него имаше някаква невинност, знаеш ли? Приличаше на учен. Или на свещеник. Всеки го приемаше като собствения си дядо. Но заедно с това беше и много опитен търговец. Хубаво е да бъдеш любезен, учтив, да се държиш приятелски с всички, но видиш ли, че клиентът ти се доверява и е убеден, че ти даваш най-ниската цена, трябва да се възползваш и да прибереш печалбата си, ха! Това е търговията, майор. Така върви шибаният свят.

Вътре, след като позвънихме, за да ни отворят, на едно бюро стоеше самотно някакъв италианец и четеше вестник. Докато Гриша се регистрираше, аз разглеждах брошура, взета от една етажерка, до която имаше образци на опаковъчни материали.

Наоколо нямаше никого освен служителя на бюрото в приемната. Натоварихме вещите в служебния асансьор и — с помощта на ключ-карта, след като набрахме съответния код — се качихме на шестия етаж. Вървяхме по безкрайни, безлични коридори, с камери, монтирани по таваните и анонимни, обозначени с номера, врати, коридор D, коридор Е, стени без прозорци, все едно че бяхме на Звездата на смъртта от „Междузвездни войни“, атмосфера на подземни военни архиви, или може би сред стените на някакво футуристично гробище, зад които се криеха урни.

Хоуби бе наел едно от по-големите помещения — с двукрила врата, толкова широка, че през нея можеше да мине цял камион.

— Започваме — каза Гриша, потраквайки с ключа в катинара и отваряйки вратата сред звън на метал. — Гледай само колко боклук е насъбрал тук.

Помещението беше така претъпкано с мебели и други вещи (лампи, книги, порцелан, бронзови статуетки; стари торби от магазините „Б. Олтмън“, пълни с хартия и обувки, покрити с мухъл), че след първия неразбиращ поглед, който хвърлих вътре, изпитах желание да изляза обратно и да затворя вратата зад себе си, все едно че се бяхме озовали в апартамента на някакъв вманиачен на тема вещи старец, който наскоро е починал.

— Плаща две хиляди месечно за това — каза мрачно Гриша, докато смъквахме опаковката от столовете и ги подреждахме, не много стабилно, върху едно бюро от черешово дърво. — Двайсет и четири хиляди долара годишно! По-добре да си пали цигарите с банкноти, отколкото да плаща наем за тази дупка.

— Ами по-малките помещения?

Някои от вратите бяха съвсем мънички, с размерите на куфар.

— Хората са луди — отвърна примирено Гриша. — За такова помещение, с размерите на багажник в кола, плащат стотици долари месечно.

— Искам да кажа — не знаех как точно да попитам — какво може да попречи на някой да прибере тук нещо незаконно?

— Незаконно? — Гриша попи потта по челото си с мръсна носна кърпа, после се пресегна и започна да бърше отвътре яката си. — Искаш да кажеш, нещо като оръжие?

— Може би. Или, нали знаеш, крадени вещи.

— Какво може да попречи ли? Ще ти кажа. Нищо не може да попречи. Закопай тук нещо и никой няма да го намери, освен ако не те пречукат, не влезеш в затвора или не престанеш да плащаш наема. Деветдесет процента от нещата тук са разни стари бебешки снимки, джунджурии от бабиния таван. Но… нали знаеш, ако стените можеха да говорят… Вероятно тук има и милиони долари, скрити някъде, стига да знаеш къде да търсиш. Всевъзможни тайни. Оръжие, скъпоценности, може и убиец да крие тук труповете на жертвите си. Хайде — той затвори вратата с трясък и започна да се бори с едно от резетата — помогни ми с тази гадост. Боже мили, мразя това място. Това е като смъртта, разбираш ли? — той посочи надолу по стерилните, сякаш безкрайни коридори. — Всичко затворено, изолирано от живота! Когато идвам тук, ми се струва, че дишам по-трудно. По-лошо е, отколкото в някоя шибана библиотека.