Робърт Уолър - Танго

Вторият екип бе по-предпазлив, свърши си работата и уведоми Дарджън, че златото е дошло от една жила, която била толкова малка, че не струвало разходите по извличането му оттам. Освен това му казаха, че на върха на хълма открили следи от ритуални огньове, както и странни символи, издълбани в скалите, да не споменавали пък странния плясък на криле, който дочували всяка вечер, когато се оттегляли в палатките си. Но Рей Дарджън силно се интересуваше от злато, а не от "някакви си индиански магии и други фантасмагории".

В крайна сметка се оказа, че се е сдобил с хиляда и петстотин акра корозирала, камениста, суха земя, и скърцаше със зъби всеки път, когато се сетеше за този безполезен парцел, който просто си лежеше там без никакви изгледи да се намери някой глупак, на когото да го продаде. Идеята да си в бизнеса е свързана с правенето на пари, не с харченето им. Така виждаше той нещата, а продължаваше да плаща данъци за тази своя безполезна собственост.

Две години след като закупи парцела, се зашумя доста около индианските погребални могили от другата страна на хълма, върху неговата земя. Антропологът му се беше видял напълно безобиден, когато го бе помолил за разрешение да проучи и евентуално да разкопае терена, а и по онова време Рей беше зает с други проекти, така че даде писменото си позволение за разкопките, като поръча да го държат в течение на онова, което правеха. И тогава му хрумна, че от това свещено индианско място може да се направят добри пари. Много лошо, че скоро след това антропологът падна от един хълм и се уби, но това прекъсване на изкопните работи му даде време да изтегли разрешението си и да прогони учените от земята си.

Не знаеше какво да прави с могилите, но беше сигурен, че трябва да има начин те да бъдат използвани с цел печалба, и плановете за строителството на магистрала през високопланинските плата му подсказаха идеята. Щеше да издейства земята му да бъде причислена към земите за търговска дейност и да изгради тематичен парк, който щеше да нарече "Индианска земя на мистериите". Щеше да накара да разкопаят някои от могилите, да построи малък музей, в който да се изложат артефактите, и да наеме уредник, който да развежда туристите и да им разказва истории за духове. Щеше да накара туристите, поели по магистралата, да спират при неговия парк, за да разглеждат кости и грънци, да слушат страшни истории, а докато го правеха, щяха да се хранят в ресторанта, който той щеше да им построи, и да качват децата си по въртележките и влакчетата, издигнати за тази цел.

Една голяма проектантска организация вече работеше по увеселителните влакчета и другите атракции и дори му бе изпратила примерни имена: "Лов на бизони", "Военно парти", "Лошо лекарство". Имената му харесваха, заедно с още две предложения, които консултантите бяха направили: "Лабиринтът на земята на мистериите: забавление за всички възрасти" и "Параклисът на пионерите", където щяха да се извършват бързи бракосъчетания, стига някои закони на щата да можеха да се окастрят оттук-оттам. Възможностите се простираха пред нега като самите плата, като в тях се включваха и разиграването на фалшиви индиански атаки и построяването на мотел за посетителите. Щеше да го нарече "Вигвамът". Отделните му секции щяха да бъдат излети от цимент под формата на индиански колиби. Щеше да направи подземен ресторант и да го нарече "Церемониален параклис". Логото на мотела щеше да бъде "Отседни в индианска колиба, вечеряй под земята".

Всичко се навързваше чудесно. Магазинче за сувенири, наречено "Скривалището на Джеронимо: бижута и мокасини за цялото семейство". Един от подчинените му му напомни, че Джеронимо е бил апах, не суикс и е действал на югозапад.

Дарджън го бе изгледал накриво – липсваше му търпение за подобни детайли – и му беше казал:

– Е, какво толкова, по дяволите! Тогава ще го кръстим по друг начин. Няма значение. Мислиш ли, че туристите имат някаква представа или пък че им пука?

Имаше и още нещо. Рей Дарджън бе открил, че търговията с индиански артефакти процъфтява, независимо дали са законно придобити, или не, и затова влезе във връзка с отделни музеи и частни колекционери, които проявяваха интерес към дискретно закупуване на находки от разкопките в терена на Дарджън. Артефактите плюс тематичният парк, плюс земята, която той и съдружниците му купуваха и която се намираше от двете страни на предполагаемия маршрут на магистралата, можеха в крайна сметка да превърнат Пътя на високопланинските плата в негова лична златна мина. Както винаги, щеше да подчини нещата на волята на своето сребролюбие. Именно такъв тип мислене бе превърнало тази държава в онова, което бе и продължаваше да бъде. Така виждаше нещата Рей Дарджън.