Робърт Уолър - Танго

В някои отношения Джордж Армстронг Кастър си е направил приятна разходка покрай реката в сравнение с онова, през което премина Карлайл Макмилън – но никой не постави бели маркировки след него в тънката червеникава пръст на Йеркс Каунти.

Никога не е било така, поне не тук... нито пък някъде другаде вероятно. За каквото и да се сети човек, все сме го имали: война, магии, индианци... така наречените вещици, за бога!

-Ще възразите ли, ако ви цитирам тук-там из местните вестници? – попитах го.

– Ако продължиш да ми купуваш от това тук, можеш да ме цитираш колкото си щеш. Говори и с Карлайл Макмилън, чуй цялата история направо от човека, който премина през всичко това.

Разговор,

закътано сепаре в дъното

на кръчмата "Слийпи Стегър"

За бога, всички ние сме само шайка дервиши, които се въртят вихрено наоколо и припяват, докато музиката не свърши. Но човек трябва да приеме, че тангото продължава вечно. Сузана Бентийн го беше разбрала. Не съм сигурен, че някой друг го бе осъзнал. Тя не е вещица, каквато я изкарват хората. Или поне аз не я смятам за такава. Но едно ще ви кажа – наистина умее да танцува танго!

Тъмна и бурна вечер, странно далечно място в странно далечно време, мяркащи се в далечината малки хълмове с ниски влажни облаци, надвесили сбръчканите си бели лица над тях, и дълги прави магистрали, водещи към вечността. В една заселена земя вече никой не търси истински диви места. А това беше диво място.

Загадъчен пътен знак, сочещ на запад.

Защо е умрял орелът? Дали някой си спомняше? Имаше неколцина, които знаеха, но предпочитаха да не говорят за това.

Коларски път сред червената прах, перпендикулярен на магистралата, водещ към полегналата трева и губещ се зад една ниска височинка на около километър разстояние.

Още пътни знаци, на всеки петдесетина километра, сочещи към други пътища, намекващи за пътувания през невидими стени и в други времена. Ако човек разполагаше с достатъчно издръжлива кола, можеше да свърне по някой от тях – просто заради идеята. Всеки поне веднъж в живота си е изпитвал порива да стори точно това.

Така направи и Карлайл Макмилън. Не бързаше за никъде, пътник без посока, временно странстващ по собствена воля. След като обърна бежовия си пикап и напусна водещото на запад шосе, пое по онова, което местните наричаха пътя край Хълма на вълка, и се отправи на юг, подминавайки знака, сочещ към Каньона на мъртвия орел. След известно време спря и излезе от пикапа си. Намираше се на километри от най-близкия малък град.

Късна августовска хладина. Карлайл Макмилън остана на мястото си за известно време. Ботушите му – мокри от росната трева, небесна вода – върху лицето и ръцете му.

Полъхна лек ветрец, изчезна, после пак се появи. Тишина. Люлеещи се папури, вълни от жълти детелини, поемащи натам, накъдето вятърът пожелае.

Като филм без звук – тишина, само че по-дълбока.

По-скоро някакво подобие на каменен саркофаг при падането на нощта, когато оплаквачите вече са си отишли, а пръстта е струпана отгоре ти.

Шайените вярваха, че тази земя е свещена. Индианецът с прозвището Сладко лекарство бе казал така. Ястребът, кацнал на един стълб на дървената ограда, на трийсетина метра южно от Карлайл Макмилън, вярваше в това. Всеки, който някога се е озовавал на това място, вярваше. Умният човек щеше да дойде запасен с храна и вода, може би дори със спален чувал, за всеки случай – ако двигателят на колата му се повредеше или някоя гума омекнеше, а резервната се окажеше изпусната. Защото нищо тук не даваше и пукната пара за теб, толкова поне беше ясно. На никого не му пукаше дали си жив или умрял, дали си плащаш сметките и си танцувал по топли тихоокеански плажове, след което си правил любов на пясъка. Нямаше нищо, освен тишина и вятър, а те щяха да останат дълго след като си си отишъл от този свят.

Ранните заселници бяха погребани в могилите отсреща, прилични на море, настъпващо към прерията. Бяха пристигнали от Азия по старите пътища, когато континентите още са били свързани със суша високо горе, на север. А преди век тук бяха погребани и други. Погребани там, където бяха паднали по време на войните за териториално разширение на Съединените американски щати – през цяла Северна Америка чак до Тихия океан, най-големият известен натиск на запад. Ако поразровеше земята и погледнеше внимателно, човек още можеше да открие метални копчета от униформите на войниците. Също и други неща: дръжки на стари ножове, човешки ключици, натрошени от куршуми или копия, и корпуси от лули. Копаеше ли, щеше да намери повече, много повече.