Робърт Уолър - Танго

Лерой се придвижи зад бара. Измежду устните му висеше цигара. Избърса ръце в мръсната бяла престилка, препасана около кръста му и дълга до под коленете, с разпран подгъв от едната страна, виснал още по-надолу. Като подмина стареца, Лерой удари с ръка по бара и рече:

– Млъквай, Франк.

– Да те тако'ам, Лиеуой. – Франк запрати ругатнята в отдалечаващия се гръб на Лерой, преди главата му отново да се удари в бара и устатата му да замлъкне.

Лерой кимна. Нито приятелски, нито враждебно, нито нещо по средата, нито стигайки до крайности. Равно и безстрастно, сякаш не му пукаше за нищо и никого.

– Една "Милър" – каза Карлайл.

Лерой отвори металния хладилник зад бара, разгледа съдържанието му и извърна глава назад:

– Ня'аме "Милър". И'аме "Будвайзер" и "Грейн Белт".

– "Будвайзер" тогава. Кръчмата на Лерой смърдеше като всички други кръчми, в които Карлайл беше влизал, само че по-лошо. Кисел, остър мирис. Типично място, където хората идваха, за да умрат, гробище за всички стари, зашеметени слонове от Саламандър.

Лерой отвори бутилката и я сложи на бара заедно с една малка бирена чаша, тясна в основата и разширяваща се подобно на ваза към отвора.

– Седемдесет и пет цента.

Карлайл извади долар. Лерой отвори касата, плъзна монета от двайсет и пет цента към клиента и се върна към разговора си с каубоя.

– Да си виждал вещицата наскоро? – попита той.

– Я я таковай тая!

Лерой се засмя.

– А, доста от нас с удоволствие биха се пробвали.

– Да бе, ще ти се – отвърна каубоят, вперил поглед в разреденото си с вода уиски. Разбърка питието си с показалеца на дясната си ръка, опрял небрежно обутия си в каубойски ботуш крак върху релсата в основата на барплота.

– Някога обръщал ли си внимание на оня инди, с който се влачи?

– Не... Какъв инди? – Без да помръдва глава, каубоят вдигна поглед и се втренчи в Лерой.

– Стар. Живее някъде из хълмовете.

Каубоят шумно се изкашля и бутна чашата си към Лерой.

– Да ги таковам и старите индита. И като говорим за остаряване и таковане, я вземи да ми сипеш още малко отлежало "Джим Бийм" ей тука.

Лерой отново се засмя и посегна към бутилката с уиски.

– Джак, дори да ти сипя двестаградусов алкохол, ти пак ще си мислиш, че съм го разредил с вода.

Каубоят кимна по посока на Карлайл и измърмори нещо неразбрано за "коса, по-дълга от тази на жена", без да го е грижа дали Карлайл го чува, или не. Лерой погледна по посока на непознатия, седящ на бара, докато каубоят поклащаше глава и разбъркваше питието си. Карлайл отпи от бирата си, чудейки се на какво откачено място се бе приземил. Тишина и вятър, вещици и стари индианци. Бирата беше студена и приятна на вкус, въпреки унилата атмосфера и въпреки че будвайзерът се нареждаше някъде на около шейсет и четвърто място в списъка с любимите му марки бира, а "Грейн Белт" стоеше по-долу и от нея. На два метра от него Франк хъркаше или се давеше; Карлайл не беше сигурен кое точно, затова реши, че е и двете. Един от играчите край билярдната маса извика: "Ах, късметлийско копеле!", а другият злорадо рече: "Подреди топките, Арло." Отвън някой форсира двигател, неравномерното бумтене от една дупка в ауспуха рикошира в сградите по Главната улица.

– Как е Гели, Джак? – попита Лерой. – Не съм я виждал от известно време, освен когато минава през града със стария си форд.

– Добре е. Знаеш какви са жените – вечно се оплакват от едно или друго, никога не са доволни от живота. Мисли, че трябва да продадем ранчото и да опитаме нещо друго. Господи, та нали докато изплатим първата и втората ипотека, няма да ни е останало нищо.

Лерой беше чувал тези приказки и преди. Той започна да нарежда празни чаши върху хавлиена кърпа зад бара. Щеше му се болката в кръста му да престане. Беше си сипал чаша уиски, за да облекчи положението, и алкохолът бе подействал за кратко, сякаш само за да засили болката впоследствие.

Карлайл се замисли дали да не си поръча втора бира, но компанията не му я гарантираше, а и не му се искаше да притеснява отново Лерой. Кръчмарят стоеше стъпил с единия си крак върху бидонче с бира и се смееше заедно с каубоя. Не си направи труда дори да се обърне, когато Карлайл изпразни чашата си и тръгна към изхода. Докато затваряше вратата зад гърба си, чу как топките за билярд се удариха една в друга, а старият Франк хъркаше и се давеше, потънал в забвение.

- Какво ни седеше ей там? – попита Джак Девъроу и наклони глава, загледан във вратата, през която току-що беше излязъл Карлайл.