Робърт Уолър - Танго

Аксел Лукър не беше глупав. Само се държеше като такъв. Дълбоко в себе си знаеше, че онзи учен беше прав, макар като цяло да не харесваше учените. Не ги харесваше, защото без съмнение бяха шайка радикалисти, лапащи от обществената копаня, попълвана от данъците, плащани от такива като Аксел Лукър. Не ги харесваше, защото караха човек да се придържа към логиката, искаха доказателства и не те оставяха да се измъкнеш с успокояващи приказки на чашка в кръчмата, където митовете, породени от личния интерес, се предаваха от човек на човек като бутилка кетчуп. Предаваха се и евентуално се приемаха с одобрително мърморене и кимане на глави, докато не се стигнеше до раждането на една трайна измислица, с която всички се чувстваха комфортно. Ако някой се разграничеше от общата гледна точка, рискуваше да се сблъска с бурно неодобрение, да не говорим, че биваше позорно отлъчен от масата, разположена в дъното на кафенето на Дани.

Екологът беше казал, че дните им тук са преброени, освен ако самите те не се променяха коренно. Каза им, че пресушават големия воден резервоар Огалала и изтощават пасищата. Каза, че оставят почвата, поначало твърде повърхностна, да бъде отвявана от вятъра.

Бяха го слушали – първо, на събранието в гимнастическия салон в Ливърмор, където почти го бяха изгонили с дюдюкане от катедрата. Докато се пръскаха по колите си след това, някой подхвърли, че най-малкото, което трябва да направят, е да разтопят един варел катран и да изритат облепения с пера задник на онзи перко на изток, там, откъдето бе дошъл. Нещата не бяха по-добри, когато екологът се появи в Саламандър, за да говори отново. Въпреки това беше някак по-трудно да се отнесат с пренебрежение към него, тъй като аудиторията бе по-малка и можеха да виждат очите му, както и той – техните. Беше слаб и искрен, говореше тихо. Разполагаше с графики и цифри, имаше гладки и необорими отговори на всичките им въпроси. Изглежда, знаеше, че критицизмът им се корени в митовете, които бяха твърдо решени да бранят, и не се хвана на въдицата им. Те не спираха да търсят слаби места в аргументите му, но не откриваха такива. Това ги накара да го намразят още по-силно.

Както повечето хора – без значение колко интелигентни бяха, – така и Аксел Лукър си имаше свой собствен начин за изтласкване встрани на неприятните доказателства, които не съвпадаха с онова, което му се искаше да се случи. И така, въпреки че Аксел Лукър знаеше, че екологът е прав – знаеше го дълбоко в себе си, – той не можеше да го признае пред никого, дори и пред себе си. Сутрин, насядали в кафенето на Дани, момчетата побутваха козирките на шапките си и коментираха външната намеса в живота им, като същевременно разсеяно попипваха чековете за земеделски субсидии, пъхнати в джобовете на ризите им...

Когато стигна на десетина километра от Саламандър, Аксел свърна от щатски път 41 и се отправи по червеникавия коларски път на север към мястото, което двамата с Ърлийн обработваха от трийсет и четири години. Летният дъжд бе превърнал червената пръст в гъста лепкава кал и той намали, почти спря, когато наближи бежовия пикап с калифорнийски номер.

– Кой, по дяволите, е този? – зачуди се на глас. Утре щеше да поразпита в кафенето на Дани или на силоза да види дали някой знаеше. Човекът зад волана му приличаше на индианец, може да беше някой от онези агитатори, които не спираха да настояват да им върнат земята, завеждаха съдебни дела и твърдяха, че земята е тяхна и им е била открадната преди сто и няколко години. Каква глупост! Аксел може и да не харесваше учените, но искрено мразеше индианците, особено онези, които настояваха, че земята, която той обработва, е крадена.

Когато пристигна у дома, подхвърли на Ърлийн, че може би е време да се замислят за пенсиониране и преместване във Флорида. Не спомена нищо за пикапа, който бе срещнал на връщане от Саламандър. Не искаше да я тревожи.

Връщайки се назад във времето, Карлайл Макмилън осъзнаваше, че може би нямаше да спре в Саламандър през онази първа вечер, ако знаеше какво го очаква, а щеше да пресече Йеркс Каунти и да излезе от другия му край.

– Оказа се, че болката е прекалено голяма за човек, чието единствено занимание е търсенето на тихо и спокойно място – така беше отбелязал веднъж той.

Лесно е да се разбере защо бе казал подобно нещо. Спомените му все още бяха ясни и добре оформени: птици, издигащи се в небето с хищнически писък, воини, завързани за дънерите на дървета през април, за да бъдат бичувани. Бумтене на пушки и дрезгав пукот на старо оръжие. Сирени, крясъци на мъже, прах, издигащ се бързо и високо в утринното небе, огньове на плоското плато, с което завършваше Хълмът на вълка. И бавната деградация на някакво подобие на справедливост и прямота.