Робърт Уолър - Танго

Когато Джак Уиймс привърши разговора си с Кал Ейкърс, той погледна календара си – шест дни до края на януари, – приближи до прозореца на офиса си в Сената и се загледа в минаващите отдолу коли. Пиковият час беше почти приключил. Зачуди се какво ли можеше да прави един дърводелец на име Карлайл Макмилън някъде из високопланинските плата по това време на деня.

Онова, което Карлайл правеше, бе да чете писмото, което беше получил от губернатора Джери Грават.

Скъпи господин Макмилън,

Позволете ми да започна с уверението, че споделям вашата загриженост за чиста околна среда, където всички ние да живеем в хармония с природата и в същото време да строим просперираща икономика. Много бих искал да обсъдим нашите общи грижи. Ето защо, по предложение на господин Рей Дарджън, щатски предприемач, помолих секретарката ми да се свърже с вас, за да уговорите час, в

който всички да седнем на масата и да стигнем до щастлив компромис по един въпрос, който трябва да бъде разрешен. Срещнем ли се, вярвам, че има поводи за оптимизъм.

Искрено ваш,

Джери

Боклукчийски камион извърна глава и със значителен интерес проследи пътя на смачканото на топка писмо до кошчето за боклук в кухнята. По-рано същия ден група мъже бяха стреснали големия котарак с чукането си по вратата. Карлайл беше излязъл на верандата и бе изгледал четиричленната делегация на ливърморския клуб, в който членуваха представителите на местния елит.

Те пристъпваха нервно от крак на крак и най-сетне стигнаха до представянето си. Един от тях служеше за говорител.

– Господин Макмилън, вие сте бизнесмен, също като нас. Тази магистрала ще означава много работа и за вас, заради очаквания икономически растеж. Не мислите ли, че действията ви са малко неразумни?

Карлайл ги изгледа втренчено – не можеше да повярва на техния наивитет. Наистина ли и пет пари не даваха за онова, което правеше той, за онова, което щеше да стане с ястребите на Тимерман? Очевидно беше така. В известна степен Карлайл ги съжаляваше. Пое два пъти дълбоко въздух, после погледна обратно към балтоните и отвърна:

– Не. – След това любезно кимна и затвори вратата под носовете им.

Когато писмото на губернатора Грават докосна ръба на кошчето за боклук и се задържа там за миг, преди да падне вътре, Карлайл чу звън от счупено стъкло, идващ откъм атриума. В началото си помисли, че е някоя катерица. После до слуха му долетя изстрел от пушка и той незабавно се хвърли на пода, повличайки със себе си изплашения и объркан Боклукчийски камион от перваза на прозореца. Прегърна гърчещия се в ръцете му котарак и остана ниско долу, тъй като трети изстрел пръсна едно от стъклата на зимната градина. След това всичко притихна, но Карлайл остана на пода още десетина минути, преди да се надигне и да надникне предпазливо през едно от ъгълчетата на прозореца. Нищо.

Професорът от Станфорд го беше предупредил, че играта ще загрубее. Оказа се прав. След като огледа пораженията и пренесе растенията в къщата, Карлайл затвори вратата на атриума и седна до акумулиращата печка, чудейки се дали си струва да замени стъклата с нови. Боклукчийски камион скочи в скута му и с мъркане се настани там.

На следващия ден един представител на шерифа на Йеркс Каунти огледа зимната градина на Карлайл.

– Изглежда, че някой е стрелял от шосето с доста мощно оръжие. Мога да кажа, че са улучили онова, в което са се целили. Хората от района са добри стрелци и ако мишената сте били вие, сега най-вероятно нямаше да разговаряме. Ще разследваме случая, но в момента сте твърде непопулярен в тази част на щата, господин Макмилън, и ако аз бях на ваше място, щях да внимавам.

Джордж Ридик бе един от многото, които се бяха опитвали да се сближат със Сузана Бентийн и се бяха провалили в тези си опити. Това се случи няколко години преди плановете за строителството на магистралата да бъдат обявени.

Номадският живот си има своите собствени кодове и онези, които в определени периоди от живота си бяха пътували волно и свободно, без никаква цел освен търсенето на такава, свикват да разпознават знаците и символите. Очевидните белези на умората, предизвикана от пропътуваните километри и недостатъчния сън, мърлявите износени обувки и старата раница до стола ти в някое кафене в пустинята, където лъчите на следобедното слънце проникват пречупени през прашните прозорци. Начинът, по който пиеш кафето си – бавно – и броиш цигарите и стотинките си – внимателно, – за да се увериш, че са ти останали достатъчно за автобуса, който с въздишка ще отвори врати пред теб и ще те отведе към следващото място, и към другото след него.