Робърт Уолър - Танго

Сузана Бентийн обаче не беше от онзи тип жени, на които просто можеш да позвъниш и да ги поканиш на среща. Тя не изглеждаше нито достъпна, нито недостъпна. Тези категоризации не се отнасяха до нея.

Също така, подозираше Карлайл, тя и индианецът бяха здраво свързани един с друг по някакъв особено могъщ начин, действаха на ниво, което вероятно бе отвъд разбиранията му. Дали Сузана беше любовница на индианеца – това той не можеше да каже. Но Карлайл харесваше и уважаваше и двамата и не желаеше да се меси дори да знаеше как.

Докато обмисляше варианта да се придвижи нагоре по течението на реката и да остави жената насаме, тя извърна глава към него. За момент просто го гледаше, после се усмихна и му извика:

– Здравей, Карлайл. – Прозвуча така, сякаш го бе очаквала.

Приближи към нея.

– Извинявай, ако съм нарушил спокойствието ти, нямах подобни намерения.

– Не ме притесняваш. Ела, седни до мен. Не са ни останали много хубави дни като днешния.

За пръв път я виждаше облечена в нещо по-различно от дълга до земята рокля. Беше с бежов пуловер, топло тъмнозелено яке, стари, плътно прилепващи към тялото ѝ джинси и туристически обувки. Червеникавокестенявата ѝ коса бе сплетена и плитката висеше на гърба ѝ, стигайки почти до кръста.

– Как е къщата? – попита Сузана.

– Добре, наистина чудесно. Дойдох тук, за да потърся специално парче плавей, което да превърна в парапет на вътрешното стълбище.

– На километър и нещо нагоре реката прави завой. В дълбокото се събират доста дървета и клони, които остават, щом водата се оттегли. Ходил ли си дотам?

– Не, но ще погледна. Благодаря ти.

– Откъде си, Карлайл? Забелязах, че номерът на пикапа ти е калифорнийски.

– Израснал съм в Мендосино, но през последните петнайсет години съм живял по крайбрежието.

– Веднъж съм била там, в Мендосино. – Тя проследи с поглед отплуващите надолу последни есенни листа, сгърчени и кафяви.

– Кога?

Сузана Бентийн присви устни и погледна замислено нагоре.

– Преди шест години. Бях чувала, че е приятно градче, затова спрях там на връщане от Сиатъл.

– От Сиатъл ли си?

Тя изви глава и го погледна.

– Не, аз съм отвсякъде, предполагам.

Реката клокочеше, докато се опитваше да избута хълмовете встрани. Един самотен ястреб се стрелна високо на запад. Лек ветрец разчупи водната повърхност.

– Значи си пътувала много?

– Да, много – отвърна Сузана. – Майка ми почина, когато бях на четири години. Баща ми бе от онези странстващи учени, антрополог, обикалящ света и живеещ от договори и разни фондове. Пътувах заедно с него. – Тя потопи върха на една пръчка във водата и се загледа разсеяно в образувалите се водни спирали, замислена за момент за своето детство.

Една част от скалата опираше в бедрото на Карлайл и му убиваше, затова той леко се отмести. Сузана хвърли пръчката във водата и течението я отнесе.

– Детството ми беше странно и забележително. Как реши да дойдеш в Йеркс Каунти, Карлайл?

– Просто се озовах тук, докато бягах от лудостта на съвременния свят. Стори ми се тихо и гостоприемно и реших да остана и да построя нещо стойностно за разнообразие.

– Къщата ти ми изглежда страхотна. Мъжът, когото наричаш Флейтиста, ми разказа за работата ти още преди да съм имала възможност да я видя.

– Благодаря. Оценявам, че двамата дойдохте да я благословите.

Тя му се усмихна.

– Как ти се стори церемонията ми? Беше свободна интерпретация на езически ритуал, който веднъж наблюдавах в изпълнение на шамана на едно племе в Източна Африка. Статуетката на богинята Веста бе моя идея.

Как би могъл да отговори на подобен въпрос? Нима би могъл да ѝ признае какви чувства и копнежи бяха събудили у него биенето на барабана и видът на тялото ѝ? Измъкна се като страхливец.

– Ами беше по-различно от всичко, което някога бях виждал.

Сузана Бентийн леко се усмихна.

– Да, сигурна съм, че е така. Но какво почувства?

Моментът на истината. Стомахът му сякаш се сви на топка и подскочи. Той въздъхна, впери поглед в реката, избягна погледа на Сузана.

– Честно казано, това бе най-еротичното нещо, което някога съм виждал или съм си представял, че може да съществува. Това е най-директният отговор, който мога да ти дам. – Почувства се по-добре, след като ѝ го каза, и се обърна да я погледне.

Зелените ѝ очи го гледаха спокойно.

– Не това беше идеята, но мисля, че разбирам. – Тя примигна. – Ако трябва да съм откровена, аз самата изпитах подобни вълнения някъде по средата на ритуала, макар да нямаше нищо такова, когато започвах. Годините, прекарани в пътувания с баща ми, времето на живот сред древни култури са ме научили да приемам за нормална голотата, моята и на другите хора. Понякога забравям за това и я имам за даденост. Но признавам, че когато забелязах как ме гледаш, видях неща отвъд ритуала, точно както и ти. Предполагам, че мъжете и жените не могат да го избягнат. Някакъв напор на гените, нещо от много отдавна.