Робърт Уолър - Танго

Карлайл се изправи и леко залитна.

– Слънцето клони към залез. След един-два часа ще е тъмно.

– Тъмнината притеснява ли те?

– Не, но експедицията ми не е приключила. Парчето плавей...

– Надявам се, че ще откриеш онова, което търсиш. Беше ми приятно да си поговорим.

– Благодаря, на мен също.

Той тръгна обратно към брега. Беше тъмно, когато се върна у дома, понесъл на рамо дълго бледосиво парче дърво. Сузана все така седеше пред малкия си огън под скалната козирка до реката. Мислеше си за Карлайл Макмилън, за края на есента и началото на зимата и за странните стари чувства, които се връщаха при нея почти всяка вечер и я подтикваха към нещо, което тя полагаше огромни усилия да разбере.

Първата зима във високопланинските плата бе една от най-хубавите в живота на Карлайл. Къси прерийни дни с наситена светлина, време, променящо се от каменносиви следобеди към искрящи крехки утрини. С подредената къща и храната, готвеща се върху акумулиращата печка, той работеше върху интериора, тази фаза от строежа, която винаги бе обичал най-много. Въпреки че не бе пренебрегнал нито един детайл от сградата, перспективата за изява на майсторските му способности бе по-лесна за забелязване и осъществяване във вътрешните пространства.

След Деня на благодарността Гели бе заминала да навести дъщеря си в Каспър и бе оставила ранчото на грижите на външен човек. Дъщеря ѝ беше бременна с третото си дете и ѝ беше доста трудно, затова Гели остана при нея да ѝ помага. Изпрати коледна картичка на Карлайл, в която му пишеше, че компанията му ѝ липсва и че ще се върне веднага щом бебето се роди, в началото на февруари.

През ноември, след прибирането на реколтата, Аксел Лукър оправи пътеката пред къщата на Карлайл. Беше се спрял един ден, когато Карлайл оглеждаше плачевното състояние на алеята си. Есенните дъждове в съчетание с усиленото движение бяха издълбали дълбоки бразди в меката пръст.

Аксел се надвеси над отворения прозорец на пикапа си.

– Здрасти, съседе. Изглежда, един нормален път от шосето до къщата няма да ти се отрази зле.

Карлайл кимна.

– Стоя тук и се чудя как да го оправя.

– Няма проблем. Поръчай чакъл от каменоломната на братята Гътридж и аз ще дойда с малкия си булдозер. Ще свърша за ден-два.

И наистина, Аксел се справи със задачата за два дни. Прекрасен малък път, покрит равно с чакъл, направен така, че да се оттича водата. Карлайл предложи да му плати, но Аксел отказа.

– След като прибрахме реколтата, направо побърквам Ърлийн, като се моткам наоколо ѝ и се чудя какво да правя. А от своя страна тя също ме побърква, защото аз я побърквам. Работата по твоята пътека е един вид семейна ваканция. Някой път аз пък може да имам нужда от твоите дърводелски услуги. Дотогава не го мисли.

След всеки дълбок сняг Карлайл чуваше трактора на Аксел да бръмчи навън, изривайки снега от пътищата и трупайки го встрани. Когато Карлайл излизаше навън, Аксел му махаше приятелски. Лицето му бе зачервено и той очевидно се забавляваше, усещайки силата на желязото под себе си, взел си кратка ваканция отделно от Ърлийн.

Гели се върна от Каспър на петнайсети февруари. Тя позвъни на Карлайл късно следобед, около час след като се бе прибрала в дома си.

– Здрасти, дърводелецо, как я караш?

– Гели! Приятно ми е да чуя гласа ти. Чувствам се чудесно, кова и шкуркам, както обикновено. Как е дъщеря ти?

– Вече е добре. Бебето се роди здраво и в добра форма, а Шарън се взе в ръце и продължи живота си както преди. Господи, радвам се, че нямам три, мъничета, за които да се грижа. Няма миг почивка и така ще бъде през следващите осемнайсет години... Карлайл, липсваше ми. Пътьом се спрях и купих готови храни. Помислих си, че мога да се отбия у вас, ако си настроен за вечер с бира и пъстърма.

– Настроен съм, разбира се. Можеш да дойдеш по всяко време.

– Добре. Имам да разчистя някои неща. Ще ми отнеме около два часа. Става ли?

– Чудесно. До скоро.

Гели Девъроу се потопи в старата си вана, поставена на извити като лапи крака, отпусна се в горещата пяна, прибрала косата си на тила. По това време на годината навън беше мрачно, високопланинските плата очевидно се опитваха да конкурират Сибир по продължителност на зимата си. През прозорчето на банята си тя успяваше да види небето с цвят на сива кал, надвиснало, влажно и злокобно.

Беше ѝ хубаво, че се е прибрала у дома, и тя дълго лежа във ваната, потънала в мисли за дъщеря си, за своя собствен живот и за онова, което би могла да прави отсега нататък. После – за Карлайл Макмилън. Опря пръстите на краката си на кранчето и щастливо ги размърда, после посегна към самобръсначката. Избръсна краката си и излезе от водата, чувствайки се неочаквано женствена и леко палава по някаква необяснима причина, така както се беше чувствала в началото на връзката ѝ с Джак, когато съпругът ѝ я бе наричал "Лесната", както се беше почувствала онази вечер, когато се прибираха от последния концерт във "Флагстоун" и тя караше пикапа, седнала гола в скута на Джак.